Джеймс Паттерсон - Шестата жертва

— Копеле! — каза Клеър. — Това е изказването ми като очевидец и жертва.

И денят изникна в съзнанието ми с ужасяваща яснота. Видях окървавената палуба и чух писъците на пътниците, а и си представих колко уплашена е била Клеър, че умира. Спомням си как прегръщах Уили и благодарях на Бога, че последният изстрел не го е улучил.

Попитах Юки:

— Според теб ще го осъдят ли съдебните заседатели?

— Нямам представа. Би трябвало. Ако някой заслужава да умре, това е той — каза Юки и нервно посоли пържените си картофки, а косата й падна над очите, така че не можеше да се види изражението им.

Беше малко след два следобед на третия ден, откакто съдебните заседатели бяха започнали да обсъждат заключението си, когато телефонът на Юки звънна.

Решението беше взето.

За момент остана като втрещена на стола си, само примигваше. После изведнъж дойде на себе си.

Пусна съобщение на пейджъра на Ленард и набра Клеър, Синди и Линдси — те всички бяха на няколко минути път от съдебната зала.

Тя се изправи, прекоси помещението и се наведе над преградката на Дейвид.

— Връщат се.

Дейвид остави сандвича с риба тон и последва Юки до асансьора, с който слязоха до партера.

Минаха през голямото фоайе, през тапицираната с кожа двойна врата на второто фоайе, през охраната пред залата и след остъкления коридор влязоха и заеха местата си на банката.

Слухът се беше разнесъл и залата беше изпълнена докрай. Телевизионните камери работеха. Репортери от местните вестници и кореспонденти от жълтата преса, кабеларките и националните медии, всички се бяха струпали на задния ред. Синди беше в прохода отстрани.

Юки забеляза Клеър и Линдси, които бяха седнали в средата, обаче не видя майката на обвиняемия, Елена Бринкли.

Мики Шърман влезе, беше с безупречен тъмносин костюм. Той сложи металното куфарче пред себе си, кимна на Юки и се обади по мобилния си телефон.

Телефонът на Юки иззвъня.

— Лен — каза тя, щом видя името му на дисплея, — сега ще се произнесе присъдата.

— Аз съм при кардиолога — каза й Лен. — Дръж ме в течение.

Страничната врата отляво се отвори и съдебният пристав въведе Алфред Бринкли.

Превръзката беше свалена от главата на Бринкли, виждаха се шевовете по челото му, които стигаха до линията на косата. Синините около очите му бяха добили цвета на преварен жълтък.

Приставът отключи веригите на кръста и белезниците на китките му и обвиняемият зае мястото до адвоката си.

Вратата отдясно на отделението за съдебните заседатели се отвори и дванайсетимата заседатели плюс двамата заместници влязоха в залата издокарани, с прически, а жените носеха и бижута. Не погледнаха Юки, но не погледнаха и обвиняемия. Всъщност имаха напрегнат вид, сякаш бяха спорили за присъдата допреди час.

Вратата зад съдийското място се отвори и съдия Мур влезе в залата. Докато заседанието се откриваше, той почисти очилата си, после каза:

— Господин председател, разбрах, че заседателите са готови с решението.

— Да, ваша чест.

— Бихте ли го предали на пристава.

Председателят на съдебните заседатели беше дърводелец, русата му коса беше дълга до раменете, по пръстите имаше петна от никотин. Изглеждаше доста нервен, докато подаваше сгънатия лист на пристава, който го занесе на съдията.

Съдия Мур разгъна листа и го прочете. Помоли присъстващите да спазват правилата и да не прекаляват с реакциите, когато присъдата бъде прочетена.

Юки беше стиснала ръце на масата пред себе си. Чуваше дишането на Дейвид Хейл до себе си, а за част от секундата дори го хареса.

Съдия Мур започна да чете:

— По обвинението за убийство първа степен на Андреа Канело съдебните заседатели обявяват Алфред Бринкли за невинен поради умствено заболяване или увреждане.

На Юки й призля.

Тя се облегна назад, едва чуваше думите на съдията, докато беше прочетено всяко от имената и всяко обвинение беше отхвърлено поради невменяемост.

Юки стана, Клеър и Линдси пристъпиха напред, за да я посрещнат. Те стояха до нея, докато закопчаха Бринкли, а видяха и погледа, който той хвърли на Юки.

Беше особен поглед, хем втренчен, хем със скрита усмивка. Юки не знаеше какво означава тя, но усети, че косъмчетата на тила й настръхнаха.

В този момент Бринкли се обърна към нея:

— Добра работа, госпожице Кастеляно, много добра. Обаче не разбирате ли? Някой трябва да плати.

Един от охраната подкани Бринкли, той погледна за последно Юки и тръгна към прохода, воден от пазачите си.