Джеймс Паттерсон - Шестата жертва

— Щом казваш.

Запознах Рич и Синди, междувременно тялото на Ирене Волковски бе завито в чаршафи и прибрано в чувал за трупове. Споделихме теориите си за престъплението, докато студеният вятър духаше из апартамента.

Казах на Конклин:

— Да предположим, че убиецът е някой, когото тя познава. Някой, който живее в сградата. Звъни той на вратата. Казва: „Здравей, Ирене. Не исках да те прекъсвам. Толкова прекрасно свириш.“

— Добре. А може да е бил и съпругът й — каза Конклин. — Прибира се по-рано, убива я и се омита. Може да е бил и приятел. Или някой, който я е ухажвал. Или някой непознат.

— Непознат? Надали — обади се Синди. — Аз не бих допуснала непознат в дома си, а ти?

— Добре, разбрах какво имаш предвид — каза Конклин. — Обаче все пак: тя седи на пианото, музиката заглушава шума от отварянето на вратата, а този хубав дебел килим поглъща шума от стъпки.

— Така е — съгласих се и аз.

— Нейната чанта ли е това? — попита Синди.

Лъскавата черна дамска чанта лежеше на един стол. Аз я отворих, извадих портфейла, показах на Конклин пачката двайсетачки и цяло тесте кредитни карти.

— Версия за обир не важи — казах аз.

— Аз присъствах, когато откриха едното от кучетата — спомена Синди и разказа накратко.

Рич поклати глава, косата му падна пред очите.

— Потенциален убиец психопат, който стига до… това? А тази прекомерност? От една страна, нахвърляне и разбиване на пианото. Обаче защо ще пуска и газта на всичко отгоре?

— Или е искал да е сигурен, че ще бъде намерена — казах аз. — Или пък е искал да е сигурен, че е мъртва.

Вперих поглед в Синди.

— Нито дума за това в „Кроникъл“.

Юки не преставаше да мисли за лицето на Лен, изкривено от болка, докато се гърчеше от сърдечния пристъп, който едва не го уби. Тя го беше оставила в болницата снощи, стабилизиран, но слаб, и се обади на Дейвид Хейл у дома. Остави му съобщение на телефонния секретар: „Изникна нещо спешно. Среща в офиса в шест сутринта и бъди готов за съда.“

Сега Юки седеше срещу Дейвид в сумрачната конферентна зала, облицована с борова ламперия, и със записките и чаша нескафе пред себе си се опитваше да въведе колегата си в подробностите по случая.

— Защо да не поискаме отлагане? — попита я той.

Днес Дейвид бе много представителен — сако, син панталон и вратовръзка на райета. Имаше нужда от подстригване, но в момента не беше възможно. От всички, които можеха да откликнат в такъв кратък срок, най-добре щеше да се справи той.

— По три причини — каза Юки, като потупваше по масата с пластмасова лъжичка. — Първо, Ленард не иска да изпусне Джак Руни като свидетел. Когато се случи стрелбата, той е отивал на почивка. Може и да не успеем да го докараме, когато имаме нужда от него отново, което означава, че няма да можем да представим записа като доказателство.

— Добре.

— Второ, Лен не иска да изпусне съдия Мур.

— Да, и това го разбирам.

— Лен казва, че ще бъде в съда за заключителното слово.

— Той ли го каза?

— Да, каза го, когато го подготвяха за операционната. Беше ясен и непоколебим.

— Какво каза лекарят?

— Лекарят каза, цитирам: „Има реален шанс да се възстанови.“

— Наложи ли се да му отворят гръдния кош?

— Да, попитах съпругата му. Понесъл е добре операцията.

— И ще го чуем със заключителното слово след по-малко от седмица?

— Вероятно не. Нито ще го видим да танцува — отвърна Юки. — И така, трето. Лен заяви, че съм подготвена колкото него и че вярва в нас. Каза да не го разочароваме.

Дейвид Хейл се вторачи в нея с отворена уста, преди най-накрая да каже:

— Юки, аз нямам никакъв опит с явяване пред съда.

— Аз пък имам. При това няколко години.

— Твоят опит е в гражданските дела, не в наказателни.

— Млъквай, Дейвид. Била съм страна по дело. Брои се. Така че ще покажем на Червеното куче най-доброто, на което сме способни. За оставащите три часа ще прегледаме нещата, които вече знаем. Имаме надеждни свидетели, касетата на Руни, а също съдебни заседатели, дето няма да се хванат на защитата, която пледира за невменяемост. Така каза и Лен на подготвителната среща: колкото по-неочаквано е престъплението, толкова по-неясен е мотивът за убийствата и толкова по-притеснени ще са съдебните заседатели, че Бринкли ще се отърве с кратък престой в лудницата, а после ще бъде пуснат на свобода. — Юки спря, за да се усмихне на израза, който се беше изписал на лицето му. — Как мислиш, Дейвид? Не, вземам си въпроса назад. Не ми казвай! — каза Юки с усилие да не се смее.