Джеймс Паттерсон - Шестата жертва

Беше 18 часът и 30 минути. Юки и Ленард Паризи бяха седнали в ниската част на ресторант „Лулу“ — стар склад, превърнат в популярно заведение, разположено недалеч от Съдебната палата.

Юки се чувстваше като победителка. Част от печелившия отбор.

Тя хапваше печено пилешко, а Лен — пикантна пица със скариди. Докато ядяха, правеха оценка на изминалия ден. Опитваха се да предвидят възможните трудности и да измислят начини да ги преодолеят в представянето си на следващия ден.

Ленард доля в чашите от мерлото по шейсет долара и каза:

— Рррр, пазете се от отбора на Червеното куче.

Юки се разсмя, отпи от виното, прибра книжата в голямата кожена чанта. Чиниите бяха отнесени. За първи път усещането да е обвинител беше толкова приятно.

Голямата тухлена камина в другия край на залата пълнеше въздуха с аромата на изгорели дърва, а с прииждането на клиенти в ресторанта и на бара разговорите и смехът все по-силно отекваха в стените и високите тавани.

— Искаш ли кафе? — попита Лен.

— Разбира се! — отговори тя. — Мисля да хапна и профитероли.

— И аз също — каза Ленард, като вдигна ръка, за да направи знак на сервитьорката.

И внезапно насред жеста лицето му се изкриви.

Лен се изопна назад, притисна с ръце гърдите си, а столът му се преобърна и го стовари на пода.

Юки чу как някакъв поднос падна. Разлетяха се парчета от чинии, а някой изпищя. Тя осъзна, че писъкът се е изтръгнал от нея.

Тя скочи от стола и клекна до едрия мъж, който се гърчеше и стенеше.

— Ленард! Лен, боли ли те?

Той измънка нещо, но не се разбра какво сред шума на разтревожените хора, които се струпаха около него.

— Можеш ли да вдигнеш ръка, Лен?

— Сърцето ми — изхриптя той. — Обади се на жена ми.

— Мога да го откарам в болница — каза някой през рамото на Юки. — Колата ми е точно отпред.

— Благодаря ви, но няма време.

— Болницата е само на десетина минути…

— Не, благодаря. Ще повикаме „Бърза помощ“.

Юки издърпа раницата си, изпразни я на пода, откри телефона си. Тя игнорира доброжелателя, който стоеше зад нея, представи си задръстването навън и тричасовото чакане пред спешното отделение, което щеше да последва, ако откарат Лен с частна кола.

Същата грешка направиха с баща й.

Юки държеше ръката на Лен, докато напрегнато се вслушваше в звъненето. Тя изсъска: „Хайде, хайде“, и когато операторът на 911 й отговори, му обясни ясно и категорично:

— Спешен случай. Изпратете линейка до ресторант „Лулу“ на улица „Фолсъм“ 816. Приятелят ми получи сърдечен удар.

С Конклин работехме по телефонните обаждания, свързани със случая „Ричи/Тайлър“, когато в следствения участък се появи Джейкъби и ни каза:

— Май имате нужда от разходка.

Петнайсет минути по-късно, към 19 часа, отбихме пред жилищна сграда близо до Трета и „Таунсенд“. Имаше три патрулни коли, две пожарникарски, а ванът на патоанатома беше пристигнал преди нас.

— Това е много странно, мястото ми е познато — казах на Конклин. — Приятелката ми Синди живее тук.

Опитах се да се свържа със Синди, но телефонът й даваше заето. Домашният не отговаряше.

Огледах се за нея, но я нямаше сред наемателите, които стояха на групички на тротоара и даваха показания пред униформените, а те обикаляха между тях и гледаха към тухлената фасада и износените завеси, които се вееха от прозореца на петия етаж.

Синди живееше на третия. Внезапно усетих облекчение, което обаче продължи съвсем кратко. Някой беше намерил за нужно да умре точно тук по никое време.

Портиерът, мъж на средна възраст с високо чело и къдрава посивяла коса, прихваната с лента, се разхождаше пред външната врата. Имаше вид на старо хипи, сякаш се беше появил директно от архива на революцията през 60-те. Съобщи ни, че се казва Джоузеф Бойд, по прякор Пинки, и че работи в „Блейкли Армс“ от три години.

— Госпожа Поршия Фокс, апартамент 5К — каза ни той. — Тя надушила миризмата на газ. Обади се преди около половин час. Да… — потвърди, като си погледна часовника.

— Вие ли викнахте пожарната?

— Да. Пристигнаха за около пет минути.

— Къде е жената, която се е обадила? Госпожа Фокс.

— Вероятно някъде отвън. Евакуирахме целия пети етаж. Видях я… госпожа Волковски. Ужасно е да видиш мъртъв някой познат.

— Сещате ли се за човек, който би искал да й причини зло? — попита Конклин.

— Не, беше малко чалната. Оплакваше се, че получавала чужди писма по пощата. Дразнеше се от драскотините по плочките, такива неща. Обаче за годините си старата беше кокетка.