Джеймс Паттерсон - Шестата жертва

Юки пожела приятна вечер на колегите си и си тръгна развълнувана и с надежда за късмет на другия ден, когато щеше да е дясната ръка на Ленард Паризи.

Въпреки предпазливостта му обаче тя се чувстваше уверена. Бринкли не беше О Джей, нито пък Робърт Дърст. Нямаше харизматично присъствие, нито звездни прояви. Само преди седмици беше спал по улиците със заредено оръжие. Беше убил четирима непознати.

Никое жури не би пуснало такъв маниак на свобода. Нали?

Юки сложи куфарчето си до куфарчето на Ленард на масата пред зала 21. Те минаха през детекторите, влязоха през първата двойна врата в малко преддверие, после минаха през втора двойна врата и влязоха в съдебната зала.

Откъм публиката долетя шум, когато Червеното куче влезе. Тъмносиният костюм на райета стоеше елегантно на високата му близо метър и деветдесет фигура, а пред него ситнеше Юки — метър и шейсет на токчета и четирийсет и пет кила заедно с перленосивия костюм, който беше облякла. Двамата минаха по централния проход. Ленард отвори вратичката на преградата между галерията за публиката и подсъдимата скамейка, за да влезе Юки. След нея мина и той и незабавно зае мястото, отредено за обвинителите.

Нетърпението на Юки беше примесено с притеснението на новака. Беше се подготвила отлично и чакането я убиваше. Тя поизпъна реверите си, подравни купчината листове пред себе си и си погледна часовника. Заседанието трябваше да започне след пет минути, а банката на защитата беше празна.

Присъстващите отново се разшумяха. От видяното сърцето й почти спря. Тя побутна Ленард и той се обърна.

На прохода се появи Алфред Бринкли. Брадата му беше обръсната, косата — подстригана. Носеше син костюм и вратовръзка и не изглеждаше по-опасен от оризов пудинг.

Обаче не той накара стомаха й да се свие на топка, а челюстта й да увисне.

Не Барбара Бланко беше влязла с Бринкли. Вместо нея до него се движеше около четирийсетгодишен мъж, рано прошарен, с черен костюм „Бриони“ и жълта вратовръзка с орнаменти на „Армани“. Юки добре познаваше новия защитник на Бринкли.

Всички го познаваха.

— По дяволите! — рече Паризи със скована усмивка. — Мики Шърман. Познаваш го, нали?

— Определено. Двамата бяхме в защитата на мой приятел само преди няколко месеца.

— Да, спомням си. Беше един лейтенант от отдел „Убийства“, несправедливо обвинен в причиняване на смърт. — Паризи свали очилата си и ги забърса с кърпа, а после се обърна пак към Юки: — Какво ти казах снощи?

— „Трябва да сме подготвени за всичко.“

— Понякога се ненавиждам, че съм прав. Какво можеш да добавиш, освен че не остава никога незабелязан от репортерите.

— Той е голяма работа — каза Юки, — отстъпва дребните детайли за другите. Някои неща може да изпаднат през пролуките.

Юки беше прочела, че Мики Шърман напуска работата на зам.-главен юрист на корпорация, за да започне скромна частна практика. Щеше да работи безплатно по делото на Бринкли, само за медийно внимание, което щеше да е страхотен трамплин за „Шърман и съдружници“. Ако спечелеше той.

— Е, какво толкова — каза Паризи, — ще трябва да открием тези пролуки и да ги разширим максимално. Между другото, вече виждам първия голям проблем, който ще му се изпречи.

— Да — кимна Юки, — Алфред Бринкли не прилича на луд. Само че и Мики Шърман е наясно с това, Лен.

Юки затаи дъх при появата на съдия Норман Мур. Той зае мястото си. От едната му страна беше американското знаме „Олд Глори“, а от другата — знамето на щата Калифорния, пред него — термос с кафе и лаптоп.

Двестата души, събрани в залата, седнаха по местата си, щом заседанието беше обявено за открито.

Норман Мур беше познат като честен съдия. Той имаше навика да оставя адвокатите да се увличат малко повече, преди да удари с чукчето.

Съдия Мур прекара около 15 минути в инструктаж на съдебните заседатели, после обърна синеокото си лице с очила към Ленард Паризи.

— Обвинението готово ли е?

— Да, господин съдия. — Ленард Паризи се изправи, закопча средното копче на сакото си и отиде до ложата на съдебните заседатели, за да ги поздрави.

Червеното куче беше едър, с широки хълбоци и плещи. Червената му коса беше ситно къдрава, а кожата сипаничава и груба. Той не будеше сърдечни трепети, но умееше да се държи като обигран актьор, приличаше на величия от рода на Род Стайгър или Джийн Хекман. Приковаваше погледите.