Джеймс Паттерсон - Шестата жертва

— Четири. Вероятно Лора ще доведе още четири при завръщането си от пътуването.

С Конклин прекарахме остатъка от сутринта в разпити. Младите момичета слизаха едно по едно в конферентната зала. Всички бяха европейки на възраст от осемнайсет до двайсет и две години, с добър до перфектен английски.

Никоя нямаше съмнения или подозрения нито към семейство Ренфру, нито към Паола Ричи.

— Докато Паола беше тук, всяка вечер се молеше на колене — изтъкна момиче на име Луиза. — Беше девствена.

Когато се върнахме в офиса на Джордан, мениджърката на семейство Ренфру разпери ръце, щом я попитах дали има някаква представа кой може да е отвлякъл Мадисън Тайлър и Паола. Тя се обърна, за да отговори на позвъняване по телефона, а Конклин ме попита:

— Искаш ли да разбия катинара?

— Искаш ли да те прехвърлят в отдела по чистотата?

— Ще си струва!

— Сънуваш — казах му аз. — Дори да имахме основание за подозрение, Мадисън Тайлър не е тук. Отрядната водачка щеше да признае.

Вече напускахме къщата, бяхме стигнали до външните стъпала, когато Мери Джордан ни извика, настигна ни и хвана ръката на Конклин.

— Не знам, доста се колебая. Може да е клюка или нещо неправилно дочуто, не искам да създавам проблеми.

— Не се тревожете, Мери — успокои я Конклин. — Каквото и да знаете по случая, длъжна сте да ни го кажете.

— Тъкмо бях започнала при семейство Ренфру — довери ни Джордан, хвърли поглед към вратата на къщата, а после пак се обърна към Конклин. — Едно от момичетата ми каза нещо, после ме накара да се закълна, че няма да издам. Каза, че една от обучените кандидатки напуснала работодателите си без предупреждение. Не става дума за невъзпитана постъпка — паспортът й беше у семейство Ренфру. Момичето не би могло да си намери друга работа без него.

— Съобщиха ли на полицията за изчезналото момиче?

— Така мисля. Знам само това, което ми се каза. А то беше, че Хелга Шмит изчезнала и повече нито се чула, нито се видяла.

Срещата на наемателите беше стигнала до градуса на кипене, когато Синди се появи. Горе-долу към двеста души се бяха натъпкали във фоайето. Председателката на домсъвета Фърн Галперин беше дребна красива жена с очила с телена рамка. Главата й едва се подаваше над множеството, докато правеше опити да успокои положението.

— Един по един — провикна се госпожа Галперин. — Марджъри? Моля те, доизкажи се.

Синди зърна Марджъри Глин, жената, която беше видяла при кофите за боклук вчера — седеше на канапенце за двама, притисната между още трима обитатели.

Глин изкрещя:

— Полицията ми изпрати формуляр за попълване. Няма да направят нищо за Барнаби, а той беше част от моето семейство. Сега се чувствам още по-заплашена, след като е мъртъв. Друго куче ли трябва да си взема, или направо да се въоръжа?

— Аз се чувствам уплашена и потресена също като теб — каза Галперин, притиснала собственото си малко куче към гърдите си, — но нека не бързаме с въоръжаването.

Синди остави чантата с лаптопа си на пода и прошепна на една открояваща се брюнетка, която седеше до масата с освежителни напитки:

— Какво става?

— Разбрахте ли за Барнаби?

— За съжаление, да. Отивах да си хвърля боклука, когато Марджъри го откри.

— Гадничко, нали? Барнаби си беше жива напаст, но да го убият… Със сигурност е налудничаво. Къде живеем… В Ню Йорк?

— Може ли да ме осветлиш какво става? Аз съм нова.

— Разбира се. Барнаби не е първата жертва. Пуделът на госпожа Нийли беше открит мъртъв на стълбището, а горката жена обвиняваше себе си, защото била забравила да затвори вратата.

— Изглежда някой в сградата не обича кучетата.

— Очевидно — кимна брюнетката. — Има и още. Преди месец господин Франке, наистина мил човечец, който живееше на втория етаж, се изнесе посред нощ. Оставил на Фърн цял куп заплашителни писма, които някой пускал под вратата му в продължение на месеци.

— Какви заплашителни писма?

— Заплахи за убийство. Представяте ли си?

— Обадил ли се е в полицията?

— Естествено. Обаче писмата били анонимни. Ченгетата задали няколко въпроса, после зарязали цялата работа. Обичайната гадория.

— Да не би и господин Франке да е имал куче?

— Не. Имаше стерео. Аз съм Деби Грин, между другото — жената се усмихна широко. — Апартамент 2F — и разтърси ръката на Синди.

— Аз съм Синди Томас. Апартамент 3В.

— Приятно ми е да се запознаем, Синди. Добре дошла в „Кошмарът в Блейкли Армс“.