Джеймс Паттерсон - Шестата жертва

Юки гледаше как Мики Шърман се изправи от мястото на защитата и уверено мина през съдебната зала до ложата.

Той се представи на журито с естествения си чар, който грабна заседателите още от първото изречение, и подхвана с ръце в джобовете:

— Приятели, всичко, което ви каза обвинителят, е вярно.

Юки си помисли, че това е много дързък ход. Досега не беше чувала защитата да започне с подобна позиция.

— Всички знаете какво се е случило на „Дел Норте“ на първи ноември — продължи той. — Действително господин Бринкли се е качил на борда със зареден револвер. Той е стрелял по тези хора, без да мисли за последствията за тях или за себе си. Бил е сред двеста и петдесет души, някои от които са свидетели на стрелбата. Господин Бринкли не се е отървал от револвера, след като е избягал от ферибота, не се е отървал от доказателството. Надали бихте нарекли това престъпление „перфектно“. Само луд може да го направи и да има подобно поведение. Какво се е случило не е загадка. Този процес трябва да отговори на въпроса защо се е случило. Господин Бринкли не е разбирал действията си, защото, когато е стрелял по тези нещастни хора, е бил официално невменяем. След като проблемът с невменяемостта ще е базата за вашата оценка, моментът е подходящ да се даде дефиниция на понятието — каза Шърман. — Проблемът е следният: дали господин Бринкли е разбирал недопустимостта на действията си, когато е извършвал престъпленията? Ако поради умствено заболяване не е разбирал, че действията му са престъпни, когато ги е извършил, тогава можем да твърдим, че е бил невменяем.

Мики Шърман направи пауза, прехвърли бележките си на катедрата, а после отново заговори с онзи тон, на който Юки се възхищаваше и от който се страхуваше. Той беше приятен за ухото, интимен, сякаш внушаваше на заседателите, че не просто може да му се вярва, ами е напълно искрен и не играе никакви театрални номера, за да ги спечели.

— Господин Бринкли има диагноза шизоафективно разстройство — каза Шърман на заседателите, — той е болен, както са болни хората с рак или диабет, той има генетично увреждане, отключено допълнително от травма в детството му. Не е искал да има тази болест, но тя го е сполетяла. Същото можеше да се случи на мен, на вас, на всеки тук. Коя болест може да е по-страшна от онази, която обръща срещу теб собствения ти мозък и те принуждава към мисли и действия, които са в разрез с твоя характер или природа. Веднага искам да кажа, че сърцата ни скърбят за всички жертви в тази трагедия. Ако имаше начин времето да се върне, ако Фред Бринкли можеше с вълшебно хапче или инжекция да се окаже излекуван на първи ноември, за да върне живота на всички тези хора, той би го поискал на мига. Ако знаеше, че е болен, той би потърсил лечение. Обаче той няма представа по каква причина се чувства по този начин. Животът на господин Бринкли е същинският смисъл на израза „жив ад“.

Мики Шърман почувства приятния стабилен поток на адреналина, провокиран от усещането, че си знае работата и вярва в клиента си. Бринкли, горкият нещастник, току-що се събуждаше в реалността, след като петнайсет години бавно беше деградирал с напредването на болестта.

И в каква жалка реалност. Присъстваше на процес, от който зависеше собственият му живот, забулен в мъгла от антипсихотични медикаменти.

От началото до края тази история си беше трагедия.

— Господин Бринкли чува гласове — каза Мики Шърман, изправен отново пред ложата на съдебните заседатели. — Не става дума за гласеца, който всички чуваме, когато водим вътрешен монолог, за да разрешим проблемите си или да напишем реч, или дори за да открием ключовете от колата си. Гласовете, които господин Бринкли чува, са заповедни, натрапчиви, обсебващи и жестоки. Тези гласове са го измъчвали непрестанно, те са го подтикнали да убива. Докато гледал телевизия, той бил убеден, че героите или телевизионните говорители се обръщат към него, че го обвиняват в престъпления, а и му заповядват какво трябва да направи. След като години наред се е борил с гласовете, Фред Бринкли им се е подчинил. Дами и господа, в момента, в който е извършил престъплението на ферибота, той не е осъзнавал, че стреля по живи хора от плът и кръв. За него те са били само част от болезнена халюцинация. След това господин Бринкли вижда кадрите, на които личи как стреля по хората на ферибота, и понеже кадрите са излъчени по телевизията, той разбира, че те са реалност, и осъзнава какво е извършил. Толкова е съсипан от угризения и вина, от омраза към себе си, че се предава доброволно на полицията. Отказва се от всякакви законови права и признава, защото впоследствие здравата част от мозъка му дава възможност да разбере кошмара, който е причинил. Това би трябвало да ви подскаже какъв е характерът му. Обвинението трябва да разбере, че вашата най-сложна задача на този процес ще е да изберете на кого да гласувате доверие. Все още не сте чули цялата история. Свидетели, които познават господин Бринкли, и психиатри професионалисти, които са го преглеждали, могат да обяснят неговия характер, както и тогавашното, и сегашното състояние на ума му. И като разберете нашия случай в неговата цялост, уверен съм, че ще признаете Фред Бринкли за невинен поради умствено разстройство и болест. Истината е, че той е добър човек, засегнат от ужасна, разрушаваща разсъдъка му болест.