Джеймс Паттерсон - Шестата жертва

Бринкли не отвърна на погледите. Той седеше неподвижно и се наблюдаваше как очиства всички тези невинни хора.

— Нямам въпроси — заяви Мики Шърман и се обърна да пошепне нещо в ухото на Алфред Бринкли.

Съдията каза:

— Господин Руни, благодаря. Можете да се оттеглите.

Юки изчака Руни да извърши дългото завръщане до мястото си с тътренето и измятането на хълбока и каза:

— Обвинението призовава доктор Клеър Уошбърн.

Клеър почувства, че всички очи са вперени в нея, докато се движеше към свидетелското място. Вчера по това време тя беше в леглото и сега се надяваше, с Божията помощ, отново да се завърне там след два часа.

Забеляза Юки, тази двайсет и осем годишна сладурана, по чието лице си личеше колко се вълнува и колко е уплашена, а и как се мъчи да не го показва. Клеър й се усмихна, когато стигна до мястото за свидетелите.

Положи ръка върху Библията, докато съдебният пристав я заклеваше, а после пооправи роклята си, която й висеше, поради факта че беше свалила 15 килограма за по-малко от три седмици. „Диета с куршум“, помисли си тя, като седна на стола.

— Благодаря ви, че ни отделихте време днес, доктор Уошбърн. Изписаха ви от болницата преди броени дни, нали?

— Точно така, да.

— А дали бихте казали на съдебните заседатели защо бяхте в болница?

— Бях простреляна в гърдите.

— Човекът, който ви простреля, намира ли се в залата днес?

— Да, онова лайно ме простреля. Ето го там.

Шърман дори не си направи труда да се надигне от мястото си, само каза:

— Господин съдия, възразявам. Не съм сигурен къде в закона е упоменато това, но съм сигурен, че не е позволено на свидетелката да нарича клиента ми „лайно“.

Кикотите на публиката преляха из цялата зала и се чуха дори откъм съдебните заседатели, докато съдията не удари с чукчето с думите:

— Отнася се за всички, абсолютно за всички — и той се взря над очилата си в Клеър, — никакви подобни нарушения занапред. Не се намираме в комедиен театър, а при още някой изблик на публиката ще очистя залата. Госпожице Кастеляно, моля ви, дръжте под око свидетеля си. Това ви влиза в задълженията.

— Съжалявам, господин съдия. Разбирам. — Юки прочисти гърлото си: — Доктор Уошбърн, от какъв характер беше нараняването ви?

— Дупка в гръдния кош от куршум трийсет и осми калибър, който се заби в белия ми дроб и за малко да причини смъртта ми.

— Навярно е било доста плашещо и болезнено.

— Да, повече, отколкото мога да ви опиша.

— Съдебните заседатели видяха запис на стрелбата — рече Юки, а Клеър прочете в очите й съчувствие. — Бихте ли казали с какви думи се обърнахте към обвиняемия, преди да ви простреля?

— Казах му: „Добре, синко, стига толкова. Дай ми оръжието.“

— Какво се случи после?

— Той измънка нещо за моята вина, как аз трябвало да го спра. Следващото, което помня, е как санитарите ме изнесоха с носилка.

— Опитали сте се да го спрете, за да не простреля някой друг?

— Да.

— Други опитаха ли се да го спрат?

— Да, но той се прицели и стреля по всички нас. Пръсна мозъка на господин Нг направо на палубата.

— Благодаря, докторе. Свидетелят е ваш — каза Юки.

Мики Шърман познаваше Клеър Уошбърн от доста години, много я харесваше и се радваше, че е успяла да оцелее от премеждието си на „Дел Норте“.

Тя обаче беше опасна заплаха за клиента му.

— Доктор Уошбърн, каква професия упражнявате?

— Аз съм главен патоанатом в Сан Франциско.

— Не сте следовател, а сте лекар, нали така?

— Да.

— По време на специализацията ви били ли сте на обучение в учебни болници?

— Да.

— Били ли сте в психиатрично отделение?

— Да.

— Виждали ли сте там пациенти, които ходят с празен поглед, забит в пространството?

— Възразявам. Няма връзка със случая, господин съдия — каза Юки.

— Отхвърля се. Свидетелката може да отговори на въпроса.

— Наистина не си спомням пациентите от психиатричното отделение, господин Шърман. Всички пациенти, с които се занимавам сега, са забили празен поглед в пространството.

— Добре — отговори й Шърман с усмивка, поразходи се пред съдебните заседатели с ръце в джобовете, после се обърна отново към Клеър и попита:

— Е, доктор Уошбърн, имахте възможността да наблюдавате Бринкли, нали така?

— Много силно казано.

— Да или не, доктор Уошбърн!

— Да, „наблюдавах“ го на ферибота, виждам го и сега.

— Да поговорим за случилото се на ферибота. Току-що в показанията си споменахте, че клиентът ми казал нещо като „вината е твоя“, „трябваше да ме спреш“.