Джеймс Паттерсон - Шестата жертва

— Точно така.

Пръстът на адвоката се вдигна към горната устна.

— Значи твърдите, че Алфред Бринкли е изглеждал и се е държал като луд.

Юки скочи.

— Протестирам, господин съдия. Подвежда свидетеля!

— Приема се!

Шърман си възвърна целия чар.

— Господин Стрингър, господин Бринкли изглеждаше ли да е с всичкия си?

— Не. Изглеждаше като пълен откачалник.

— Благодаря, господин Стрингър — каза му Шърман.

Юки се замисли за въпрос, който да неутрализира думите „луд“ и „откачалник“, но от устата й излезе само:

— Обвинението призовава господин Джак Руни.

Джак Руни си проправи път по пътеката между редовете, подпирайки се на триопорния си бастун: първо придвижваше левия си крак, а после залюляваше дясното си бедро — така редуваше движенията, докато стигна до свидетелското място.

Руни прие помощта на съдебния пристав, който го подхвана за лакътя и му помогна да седне на стола.

Юки си помисли, че този свидетел със сигурност е „Мики-устойчив“.

Или не?

— Благодаря, че бихте целия този път, за да присъствате, господин Руни — обърна се към него Юки, когато възрастният мъж най-после се настани.

Руни носеше червена жилетка, отдолу бяла риза и червена вратовръзка. Очилата му бяха големи и квадратни, разположени високо на топчестия нос, бялата му коса беше сресана на път и зализана като на момченце в първия учебен ден.

— Удоволствието е мое — грейна Руни.

— Господин Руни, бяхте ли на „Дел Норте“ на първи ноември?

— Да, мила. Бях със съпругата си Бети и двама наши приятели: Лесли и Джо Уотърс. Всички живеем близо до Олбани. Това беше първото ни пътуване до Сан Франциско.

— По време на това пътуване случи ли се нещо необичайно?

— И още как. Онзи приятел изтрепа доста хора — каза той, насочил пръст към Бринкли. — Така се изплаших, че за малко да се изпусна.

Юки си позволи да се усмихне, докато смехът ехтеше сред публиката. Каза:

— Моля съдебният стенограф да отбележи, че свидетелят е разпознал обвиняемия Алфред Бринкли. Господин Руни, направихте ли видеозапис на стрелбата?

— Ами трябваше да е филмче за разходката с ферибота — за моста Голдън Гейт, за Алкатрас и така нататък. Обаче се оказа филмче за стрелбата. Внукът ми подари хубава камера — каза той и показа с два пръста седем-осем сантиметра разстояние. — На големина е почти колкото шоколадово десертче, но с нея може да се правят и снимки, и видеофилми. Аз правя снимките, а внукът ми ги качва на компютъра. А освен това продадох филмчето на една телевизия и с парите от продажбата си покрихме всички разноски по пътуването.

— Господин съдия? — с досада отбеляза Мики Шърман от мястото на защитата.

Съдия Мур се наведе и каза:

— Господин Руни, моля, отговаряйте на въпросите с „да“ или „не“, освен ако не ви помолят за по-подробни обяснения, разбрахме ли се?

— Естествено, господин съдия. Извинете. За първи път ми е.

— Няма нищо.

Юки преплете пръсти пред себе си и попита:

— Вие ми предоставихте копие от касетата, нали?

— Да, така е.

— Господин съдия, позволете ми да покажа копие на записа и да го представя като доказателство.

— Заповядайте, госпожице Кастеляно.

Дейвид Хейл пъхна диск в един от компютрите, лицата се обърнаха към големите телевизионни екрани в предната част на съдебната зала и всички загледаха аматьорския филм.

Първата част беше със спокоен следобед в залива, дълга панорама на околните забележителности, после камерата се спря на усмихнатия Джак Руни и неговата съпруга, като случайно и Алфред Бринкли беше попаднал в кадъра. Той седеше зад тях, втренчен във водата, и подръпваше космите на ръката си.

Втората част беше с разигралия се кошмар.

Юки се взираше в лицата на съдебните заседатели, докато в малката съдебна зала отекваха изстрели и крясъци.

Кадрите на двата екрана се залюляха, улавяйки шока по лицето на малкото момче в момента, когато бе простреляно, показаха как дребното му телце се олюля след изстрела, преди да се строполи върху тялото на майката.

Юки беше виждала филма много пъти и въпреки това изстрелите отекваха като удари в ушите й.

Червеното куче грешеше. Съдебните заседатели изглеждаха по всякакъв друг начин, но не и отегчени, станали свидетели на касапницата, защото да гледаш филма на Руни в залата беше различно от това да го видиш вкъщи.

Сега убиецът седеше само на няколко метра разстояние.

Някои от съдебните заседатели затулиха с шепа устата си и извърнаха очи, а по време на двата откъса всеки от тях се взря с ужас в Алфред Бринкли.