Джеймс Паттерсон - Шестата жертва

Или детето се е съпротивлявало и с куршум са го усмирили?

Пожелах на Конклин приятна вечер и потеглих към болницата.

Клеър спеше, когато влязох в стаята й.

Тя отвори очи и каза: „Здравей, сладурче“, а после отново заспа. Поседях малко при нея, облегнах се в кожения фотьойл, дори подремнах на пресекулки, преди да реша да стана и да кажа довиждане на приятелката си.

Паркирах моя експлорър по нанагорнището доста близо до моя дом и извадих ключовете си — докато изкачвах хълма, мислите за Мадисън Тайлър все още препускаха в ума ми.

Примигнах няколко пъти, за да се уверя, че нямам халюцинации.

Пред нас ме чакаше Джо — седеше на стълбите, на китката му беше увита каишка и той прегръщаше Марта.

Стана и аз се хвърлих в огромната му прегръдка, залюлях се с него в лунните сенки.

Толкова беше хубаво да съм в обятията му.

Доколкото знаех, Джо така и не беше разбрал за злощастното ми приключение във Вашингтон, а точно сега не ми се струваше удачно да му разказвам за него.

— Нахрани ли Марта? — попитах, като го прегърнах силно, обвила ръце около врата му, за да ме целуне.

— Дори я разходих — избърбори той, — също така купих печено пиле и някои зеленчуци за човешките й приятелчета. Виното е в хладилника.

— Някой ден, като се прибирам, ще те застрелям, без да искам.

— Не би го направила, нали, русокоске?

Аз се отдръпнах и му се усмихнах.

— Не, Джо, не бих го направила.

— Ти си моето момиче.

После ме целуна отново, така че краката ми се подкосиха, а тялото ми направо се разтопи. Качихме се по стълбите, придружени от лая и ръмженето на Марта, от което така се разсмяхме, че направо ни беше прималяло от смях, докато стигнем до горния етаж.

Както ни беше обичаят… храната щеше да почака.

Джо свали моите дрехи и своите, пусна душа и изчака, докато водата потече приятно топла. Щом се пъхнахме в кабината, опря ръцете ми на стената и ме миеше бавно и внимателно, толкова продължително, че ми идеше да закрещя. После ме уви в хавлия и ме отведе до спалнята, отпусна ме върху нея, запали малката лампа на нощната ми масичка, онази с бледорозовата светлина. Разгърна хавлията, сякаш за първи път бяхме заедно, сякаш изследваше тялото ми.

Това ми даде време да се насладя на широките му гърди, извивките на тялото му ме поведоха надолу и когато посегнах да го докосна, той беше готов.

— Отпусни се — пошепна в ухото ми.

Най-хубавата страна на дългите отсъствия на Джо беше, че когато отново се срещахме, заедно със сигурността и интимността съществуваше и елемент на непредвидимост.

Отпуснах се на възглавниците, разперила ръце, а Джо ме подлудяваше, целувайки ме по цялото тяло, прокарваше пръсти по най-чувствителните ми точки и притискаше стегнатото си тяло към моето.

Разтапях се в жегата, но колкото и да изгарях за него, в главата ми ставаше нещо съвсем различно. Борех се с чувствата си към Джо, без да знам защо.

После отговорът изскочи внезапно.

Не исках да стане така.

Почувствах се особено, едновременно исках Джо и не го исках.

Първо си помислих, че все още се тревожа за Мадисън и Паола, но после в съзнанието ми се открои срамът от появата ми в апартамента на Джо преди близо две седмици, когато имах такава необходимост да го видя, а едновременно с това — чувството, че присъствието ми там е неуместно.

Сега той лежеше до мен, ръката му беше отпусната върху корема ми.

— Какво има, Линдси?

Поклатих глава, че няма нищо, но Джо ме обърна към себе си, накара ме да погледна в дълбоките му сини очи.

— Изкарах ужасен ден — казах му.

— Разбира се — отговори ми той, — не се случва за първи път. Обаче това настроение е ново.

Усетих как сълзите бликват от очите ми. Стана ми неудобно. Не исках да изглеждам уязвима пред Джо. Поне не сега.

— Казвай, русокоске — подкани ме той.

Завъртях се към него и сложих длан на гърдите му, сгуших глава на врата му.

— Не мога повече, Джо.

— Знам, знам как се чувстваш. И аз искам да се преместя по-близо, но моментът не е подходящ.

Дъхът ми почти замря, като го чух да говори за сегашното положение с войната в Ирак, за изборите догодина, за взривовете в някои големи градове и съсредоточаването върху националната сигурност.

В някакъв момент престанах да слушам. Измъкнах се от леглото и си облякох халата.

— Ще се върнеш ли? — попита ме Джо.

— Дойдохме си на въпроса — отговорих аз. — Аз винаги се питам същото по отношение на теб.