Джеймс Паттерсон - Шестата жертва

Джо започна да протестира, но аз го прекъснах:

— Остави ме да довърша. — Седнах на ръба на леглото и казах: — С теб се чувствам колкото страхотно, толкова и ужасно, защото не мога да разчитам на теб, Джо. Прекалено съм възрастна за такива отношения тип „дявол от кутийката“.

— Линдс…

— Знаеш, че съм права. Не знам кога ще те видя, не знам дали, ако се обадя, ще отговориш на обаждането ми. Ту си тук, ту те няма, а аз се чувствам изоставена и страдам. Нямаме време да се отпуснем заедно, да сме нормални, да живеем. Все обсъждаме как ще се преместиш тук, но и двамата знаем, че е невъзможно.

— Линдси, кълна се.

— Не мога да чакам администрацията да се смени, войната да свърши. Разбираш ли?

Той се надигна, спусна крака на пода, а на лицето му беше изписано такова дълбоко чувство, че трябваше да се извърна, за да не го гледам.

— Обичам те, Линдси. Моля те, нека да не се караме. Трябва да си тръгна сутринта.

— Не, трябва да си тръгнеш сега, Джо — чух се да казвам. — Сърцето ми се къса, че ти го казвам, но не желая да чувам повече добронамерени пожелания. Хайде да приключваме, става ли? Прекарахме страхотно, но ако ме обичаш, трябва да сложим точка.

След като Джо ме целуна за довиждане, се свлякох на леглото и дълго време съзерцавах тавана, а сълзите ми попиваха във възглавницата. Не знам какво ме беше прихванало.

Беше събота вечер, почти полунощ. Синди спеше в спалнята на новия си апартамент в „Блейкли Армс“, когато бе събудена от крясъците на една жена, която беше на път да си изплюе белите дробове на някой етаж над нея.

Тръшна се врата, чуха се бързи стъпки, после скърцане на панти и ново затръшване на врати, сега по-близо до апартамента на Синди.

Може би вратата към стълбите?

Чуха се още викове, този път от улицата.

Мъжки гласове отекнаха чак до прозорците й на третия етаж, а се чу и шум от сбиване.

За първи път на Синди й минаха мисли, каквито никога не й бяха минавали в предишното й жилище.

Дали е в безопасност?

Дали суперизгодната покупка, която беше осъществила, в крайна сметка няма да се окаже грешка?

Тя отметна завивките, излезе от спалнята, през просторната дневна отиде до антрето. Надникна през шпионката — не видя никого. Провери дали добре е заключено, преди да отиде до бюрото си.

Прокара пръсти през косата си, събра я на опашка. Майчице! Ръцете й трепереха.

Може би проблемът не беше само нощният живот в сградата. Може би я побиваха тръпки и заради статията, която пишеше за отвличането. След обаждането на Хенри Тайлър тя потърси информация в интернет. Откри неочаквано много факти за хиляди деца, които всяка година ставаха жертва на отвличане в САЩ.

Повечето от децата се оказваха отвлечени от членове на семейството и бяха открити и върнати по домовете им. Обаче стотици деца всяка година биваха удушавани, наръгвани или погребвани живи от похитителите.

По-голямата част от тези деца бяха убивани през първите часове след отвличането им.

Статистически беше много по-вероятно Мадисън да е била отвлечена от някой, който иска пари, отколкото от психар, който иска да измъчва и убива деца. Проблемът с този сценарий беше, че я смразяваше един кошмарен въпрос.

Защо не се бяха свързали със семейство Тайлър за откуп?

Синди беше на половината път до спалнята си, когато чу звънеца. Тя замръзна, сърцето й заблъска в гърдите. Не познаваше никого в тази сграда.

Кой ли звъни на вратата й?

Звънецът отекна още веднъж, напрегнато.

Синди загърна халата си и отиде да погледне през шпионката. Не можа да повярва на очите си.

Беше Линдси.

Изглеждаше ужасяващо.

Тъкмо щях да се обърна и да си отида, когато Синди отвори вратата в розовата си пижама, къдриците й бяха вързани на опашка. Гледаше ме, все едно беше видяла мъртвец.

— Добре ли си? — попитах.

— Аз ли? Добре съм. Аз съм си вкъщи, забрави ли? Ти как си?

— Трябваше да се обадя — отвърнах, прегърнах приятелката си, използвах момента да се стегна. Очевидно Синди беше видяла шока, изписан на лицето ми. Честно казано, и самата тя не изглеждаше много добре. — Обаче нямах представа, че идвам тук, докато не се озовах пред дома ти.

— Влез и седни, за Бога — отвърна ми тя и впери в мен поглед, пълен с безпокойство, докато аз се настанявах на дивана.

До стените бяха струпани кашони, парчета от опаковки с мехурчета се мотаеха навсякъде под краката ми.