Джеймс Паттерсон - Шестата жертва

— Наясно съм, госпожице Кастеляно — каза с провлечен глас съдията в отговор на нейния словесен картеч. — Смятам, че доктор Еверет ще се справи бързо с експертизата. Едва ли ще отнеме повече от няколко дни. Обществеността ще може да изчака няколко дни, нали?

Юки отговори:

— Да.

А когато чу съдията да казва: „Следващият случай“, напусна съдебната зала по коридора и излезе през двойните врати.

Зави надясно през тъмната мраморна зала към офиса си и се надяваше назначеният от съда психиатър да разбере, че тя и Линдси са прави.

Алфред Бринкли може и да беше луд, но не беше официално невменяем. Той беше извършил четири предумишлени убийства. Ако всичко върви добре, обвинението скоро ще има шанс да го докаже.

Подхвърлих ключовете на Конклин и седнах на мястото до водача на служебната кола.

Конклин подсвирна нервно, щом се изтеглихме по „Брайънт“ и поехме на север по Шеста улица, после по „Маркет“ и накрая на север към Пасифик Хайтс.

— Ако нещо може да те откаже да имаш деца, то е такава история — отбеляза той.

— А иначе?

— Иначе ми се иска да имам цяла тумба.

Обсъдихме отвличането: дали действително е имало убийство и дали бе възможно бавачката да е съучастник в отвличането.

— Тя е била вътре — казах аз. — Знаела е всичко, което става в домакинството. Колко пари са имали, навиците и ежедневните маршрути. Ако Мадисън й е имала доверие, отвличането е било лесна работа.

— Тогава защо да убиват бавачката? — попита Конклин.

— Ами… може би е изпълнила предназначението си.

— Един човек по-малко при подялбата на подкупа. И все пак, да я застрелят пред детето.

— А дали е била бавачката? — попитах аз. — Може би са убили момиченцето?

Потънахме в мълчание, докато завивахме към „Вашингтон“, една от най-красивите улици в Пасифик Хайтс.

Къщата на Тайлър беше в средата на пресечка, обточена с дървета. Тя беше във викториански стил, боядисана в бледожълто и украсена с орнаменти под стрехите. По стените се спускаха посадени в сандъчета растения. Беше като къща от приказките, едно от онези места, на които никога не би ти хрумнало, че може да те сполети нещо лошо.

Конклин паркира до тротоара и поехме по каменната пътека и после по шестте стъпала до предната веранда на къщата.

Вдигнах месинговото чукче и го пуснах да се удари в плочката, монтирана на старинната дъбова врата, с ясното съзнание, че в тази прекрасна къща живеят двама души, напълно смазани от мъка и ужас.

Входната врата отвори Хенри Тайлър. Като разпозна лицето ми, целият пребледня. Вдигнах значката си.

— Аз съм сержант Боксър, а това е инспектор Конклин.

— Знам кои сте — каза ми той. — Вие сте приятелите на Синди Томас. От „Убийства“.

— Точно така, господин Тайлър, но момент… нямаме никакви новини за вашата дъщеря.

— Преди вас идваха и други инспектори — каза той, като ни поведе по покрит с килим коридор в луксозно обзаведена дневна в стил XIX век. Антики и персийски килими, портрети на хора и техните кучета от по-ранни епохи. Под ъгъл пред прозорците беше разположено пиано, а зад тях към залива се простираше панорамна гледка за милиони.

Тайлър ни покани да седнем и се настани срещу нас на кадифения диван.

— Тук сме, защото свидетел на отвличането е чул изстрел.

— Изстрел?!

— Няма причина да си мислим, че Мадисън е в опасност, господин Тайлър, но ни трябва повече информация за дъщеря ви и за Паола Ричи.

Елизабет Тайлър влезе в стаята, облечена с дрехи от коприна и фина вълна в бежовата гама, очите й бяха подпухнали и червени от плач. Тя седна до съпруга си и стисна ръката му.

— Сержантът току-що ми съобщи, че жена, която била свидетел на отвличането на Мадисън, е чула изстрел.

— О, Боже! — възкликна Елизабет Тайлър и се свлече върху мъжа си.

Обясних отново каква е ситуацията, като се постарах да успокоя родителите на Мадисън, казах, че само знаем за произведен изстрел. Пропуснах да спомена за кръвта по задното стъкло.

След като госпожа Тайлър се посъвзе, Конклин ги попита дали са виждали съмнителни лица да обикалят из квартала.

— Не съм забелязвала нищо необичайно — каза Тайлър.

— В този квартал имаме грижа за реда — каза Елизабет. — Ние сме бдителни. Ако някой беше видял нещо съмнително, щеше да се обади в полицията.

Поразпитахме семейство Тайлър за техните маршрути през последните дни и за навиците им: кога са напускали къщата, кога са си лягали.