Джеймс Паттерсон - Шестата жертва

От компютъра се чу леко жужене, когато Джейкъби го включи — нещо, което той никога не беше правил, преди да го повишат. Джейкъби измъкна един диск от купчината върху бюрото си и непохватно го пъхна в компютъра. След което продължи:

— Малко момиче, на пет години, отивало в парка с бавачката си в девет часа тази сутрин, когато са били отвлечени. Бавачката се казва Паола Ричи, тук е с работна виза, иначе е от Кремона, Италия. Името на момичето е Мадисън Тайлър.

— От Тайлър, които притежават „Кроникъл“ ли? — попитах аз.

— Да. Хенри Тайлър е баща на детето.

— Не каза ли, че има свидетел на отвличането?

— Точно така, Боксър. Жена разхождала шнауцера си, преди да отиде на работа, и видяла някой със сиво палто да слиза от черен миниван до парк Алта Плаза откъм улица „Скот“.

— Какво ще рече „някой“? — попита Конклин.

— Само това можа да опише, човек в сиво палто, не разбрала мъж ли е, или жена, понеже човекът се извърнал, а и тя погледнала само за секунда. Не е видяла и регистрационния номер на колата. Каза, че всичко станало прекалено бързо.

— И какво превръща случая в убийство? — попитах аз.

— Свидетелката твърди, че веднага щом колата завила, чула изстрел. После по задния прозорец на вана видяла петна от кръв.

Джейкъби кликна с мишката няколко пъти, после завъртя лаптопа, така че с Конклин да можем да изгледаме видеото, което вървеше на екрана.

— Това е Мадисън Тайлър — каза той.

Камерата се фокусира върху малко дете с руса коса, което излезе иззад завесата на някаква сцена. Беше със семпла морскосиня рокля с дантелена якичка, чорапки и лъскави червени обущета.

Тя беше най-прекрасното малко момиченце, което бях виждала — с интелигентен вид, който категорично отхвърляше възможността да е празноглава малка принцеса.

Аплодисментите изпълниха офиса на Джейкъби, докато момиченцето се настаняваше на столчето пред клавишите на пиано „Стейнуей“.

Пляскането затихна и тя започна да свири нещо класическо, което не ми беше познато, но определено беше сложно за изпълнение, а детето очевидно не правеше никакви грешки.

Малката завърши изпълнението си с изразителен жест, като разпери максимално ръце и изсвири последните акорди под бурните аплодисменти и викове „браво“ на публиката.

Мадисън се обърна към публиката с думите: „Ще съм много по-добра, когато ми пораснат ръцете.“

Топъл смях се разнесе от колонките, а едно около деветгодишно момче излезе, за да й поднесе букет.

— Някой потърсил ли е родителите й? — попитах с просълзени очи, след като изгледах видеото.

— Засега е рано, но не, все още не са ги потърсили — отговори Джейкъби. — Нито дума. Нищо за откуп, все още.

Синди Томас работеше вкъщи, в кабинета, който беше оборудвала в малката втора спалня на новия си апартамент. Си Ен Ен й беше за фон, докато пишеше, вглъбена в статията за предстоящия процес срещу Алфред Бринкли. Помисли си да не вдига телефона, когато внезапно иззвъня.

Хвърли поглед на дисплея и щом видя изписалото се име, незабавно вдигна.

— Господин Тайлър — каза тя.

Гласът на Хенри Тайлър кънтеше мрачно, беше почти неузнаваем. За момент тя си помисли, че е някаква шега, но това не беше в стила му.

Тя го слушаше съсредоточено, ахкаше и от време на време пускаше по някое възклицание, като същевременно се опитваше разбере мъжа, който плачеше и чиято мисъл внезапно се разпадаше, и който питаше Синди какво е мнението й.

— Значи е била със синьо палто — уточни Синди.

— Точно така. Тъмносиньо палто, червен пуловер, сини панталонки, червени обувки.

— До час ще ви пратя статията — каза Синди. — Дотогава онези копелета ще се обадят да ви кажат размера на откупа, който искат, за да ви върнат Мади. Ще си я върнете.

Синди се сбогува с издателя, затвори телефона и за момент остана неподвижна, като стискаше подлакътниците, зашеметена от обхваналото я чувство на страх, от което й призляваше. Тя беше проследила достатъчно случаи на отвличане, за да е наясно, че ако детето не бъде открито още днес, шансовете да го открият живо намаляваха наполовина. Намаляваха още наполовина, ако не я откриеха и утре.

Тя си помисли за последния път, когато беше видяла Мадисън — в началото на лятото, тогава малкото момиче беше дошло в офиса с баща си.

Около 20 минути Мадисън се въртя на стола, разположен срещу бюрото на Синди, и драскаше в един бележник, като си представяше, че е репортер, който интервюира Синди за работата й.