Джеймс Паттерсон - Шестата жертва

— Трачио ми позвъни снощи — каза Джейкъби, докато вървяхме. Погледнах към него. С Джейкъби никога не бяхме имали тайни един от друг, но този път по лицето му се четеше болка и това ме порази. — Той ми предложи, Линдси. Твоята работа. Отговорих му, че няма да приема, ако ти не си съгласна.

Трусът под краката ми със сигурност се дължеше на идването на влака на спирката, но на мен ми се стори, че има земетресение.

Знам какво трябваше да отговоря: „Поздравления. Прекрасен избор. Ще се справиш прекрасно, Джейкъби.“

Ала думите просто не можеха да излязат от устата ми.

— Имам нужда от време, за да помисля, Джейкъби. Ще си взема свободен ден — измънках.

— Естествено, Линдси. Никой няма да предприеме нищо, освен ако…

— Два дни.

— Линдси, чакай. Нека поговорим.

Обаче аз си бях тръгнала.

Пресякох улицата. Изкарах колата от паркинга и тръгнах по улица „Брайънт“ до Шеста, а оттам на юг по шосе 280 в посока Потреро Хил.

Докато шофирах, издърпах телефона от колана си и автоматично избрах номера на Джо, слушах мелодията на телефона, докато се престроявах в бързата лента с моя експлорър.

Във Вашингтон беше един часът през нощта.

Вдигни, Джо!

Включи се гласовата му поща, така че оставих съобщение: „Обади ми се, моля те!“

После се обадих в „Сан Франциско Дженеръл“.

Помолих оператора да ме свърже с Клеър.

Надявах се да чуя гласа на Клеър, но телефона вдигна Едмънд. Звучеше така, сякаш беше прекарал още една нощ на стола.

— Как е тя? — попитах със свито гърло.

— Правят й поредния електромагнитен резонанс — отвърна той.

— Кажи й, че хванахме убиеца — съобщих, — той си призна, затворихме го.

Казах на Едмънд, че по-късно пак ще се обадя да чуя Клеър, след това отново набрах номера на Джо. Този път попаднах на телефонния секретар в работата му, така че реших да пробвам у тях.

И там ме посрещна гласовата поща.

Изръмжах на светофара на Осемнайсета улица, забарабаних с пръсти по волана, настъпих газта веднага щом светна зелено.

Спомних си нещо, което бе станало отдавна — деня, в който ме повишиха в лейтенант при залавянето на „младоженския убиец“, психопат, който заслужено влизаше в топ десет на най-извратените в криминалната алея на славата. Навремето смятах, че повишението ми е по-скоро политика на ведомството. Преди не бяха възлагали работата на жена. Аз се съгласих, оставих ги да ми закачат значката, без да знам дали властта и отговорността, които носеше този пост, ми бяха по мярка.

И все още не го знам.

Самата аз бях помолила да ме върнат „на фронтовата линия“, така че, естествено, Трачио не разбираше реакцията ми. Мътните да ме вземат! И аз не се разбирах.

Само че понякога не можеш да проумееш нещо, докато не нагазиш в него и с двата крака.

Преките отчети пред Трачио бяха пълна глупост.

Понижаване в длъжност.

Приемливо ли е да получавам заповеди от Джейкъби?

Той ми беше казал: „Не бих приел, освен ако ти не си съгласна.“

Имах нужда да поговоря с Джо.

Отново вдигнах телефона от съседната седалка и натиснах автоматично повторно избиране, а звукът на гласа на Джо, записан на съобщението на секретаря, събуждаше толкова много спомени. Вълшебните ни пътувания заедно, начинът, по който правехме любов, някои неща у него, които обожавах — всеки момент беше изживяван докрай, защото никога не знаех кога ще го видя отново.

Какво не бих дала да съм в прегръдките му тази нощ, да ме обгърне с любовта си, да почувствам способността му да вижда истинската ми същност. Неговото докосване може да накара всяко лошо чувство да изчезне…

Затворих, без да оставя съобщение, обадих се на другите два номера на Джо — същия резултат.

Отбих на един паркинг, дръпнах ръчната спирачка и останах там да седя глупаво, с поглед, вперен в празното пространство, изпълнена с желание да видя Джо.

И тогава една блестяща идея си проправи път в ума ми.

Ами да, можех да го видя!

Не приличах на другите на летището — само мъже със сиви костюми и вратовръзки в червено и синьо. Аз бях с кашмирен пуловер с деколте, тесни дънки и вталено сако от туид. Косата ми блестеше като обгърната от ореол. Хвърлените крадешком погледи на мъжете ме изпълниха със задоволство.

Докато чаках да ни качат, наум прегледах списъка с важни неща. Гледачката на Марта беше на поста си. Бях заключила значката и пистолета си в шкафчето на тоалетката. Бях оставила мобилния в колата. Всъщност това, че забравих телефона си в колата, беше чисто недоглеждане, но определено не се нуждаех от психиатър, за да ми обясни, че като захвърлих устройството, на практика пращах всякакви служебни задължения по дяволите.