Джеймс Паттерсон - Шестата жертва

Шайка репортери се изпречи на пътя ми пред Съдебната палата.

— Как се чувствате, лейтенант?

— Фантастично — отвърнах с гримаса. — Няма накъде по-добре.

Отговорих на въпросите, приех поздравленията и се усмихнах за няколко снимки, преди да вляза в сградата, там взех асансьора до третия етаж.

Щом влязох, Бренда удари малкия гонг, който държеше на бюрото си, после стана и ме прегърна. Още от прага зърнах цветята, които бяха сложени на бюрото ми.

Събрах всички и им благодарих за свършената работа, а когато инспектор Лемке попита дали мога да проведа кратък курс как с вълшебство се хващат убийци, всички се разсмяхме.

— Опитах с няколко гримаси — каза той, — но не се получи.

— Така е, защото трябва едновременно с това да кръстосаш ръце и да мигаш бързо — извика Родригес.

Тъкмо си наливах кафе в стаята за почивка, преди да се гмурна в дълбоката купчина бумащина, която беше заела половината ми бюро, когато Бренда надзърна през вратата с думите:

— Шефът е на първа линия.

Отидох в офиса си, преместих кошницата с цветя от бюрото. Погледнах малката картичка, която стърчеше между розите. Имаше безброй прегръдки и целувки в бележката от Джо, моето прекрасно момче.

Все още се усмихвах, когато натиснах мигащия бутон на телефона си, по който се разнесе благият глас на шефа с покана да се кача в офиса му.

— Да събера целия екип — казах.

Той отвърна:

— Не, ела само ти.

Казах на Бренда, че се връщам след две минути, и потеглих по стълбите към офиса на Трачио на петия етаж с ламперия от орехово дърво.

Шефът се изправи, щом прекрачих прага на кабинета му, подаде ми месестата си ръка през бюрото, стисна моята с думите:

— Залавянето на този хахо ни донесе прекрасни отзиви. Искам отново да ти благодаря за отличната работа.

Отговорих:

— Благодаря, шефе. И благодаря за подкрепата.

Тъкмо се канех да си тръгна, когато лицето му доби притеснен вид, какъвто не бях виждала досега.

Направи ми жест да седна, той стори същото, повози известно време стола си напред-назад по балатума, накрая кръстоса ръце на гърдите си.

— Линдси, стигнах до извод, срещу който се борих с всички сили.

Ще ми даде още хора?

По-голям бюджет за извънредните часове?

— С очите си видях как се справи с този случай, а съм впечатлен и от издръжливостта и решителността, които прояви по време на разследването.

— Благодаря.

— Ето защо трябва да призная, че ти имаше право, а аз сбърках.

За какво съм имала право?

Умът ми бягаше пред думите му в опит да спечели половин секунда преднина, но не успя.

— Както самата ти каза — продължи Трачио, — най-добра си на улицата, а не прикована към бюрото. Сега го разбирам. Най-сетне го проумях. Накратко, административната работа ти похабява таланта.

Вторачих се в шефа, докато той слагаше значката ми на бюрото.

— Поздравления, Боксър, за заслуженото понижение в сержант.

Внезапно ми се зави свят.

Чух Трачио да изрича думите, но те ми звучаха, все едно бюрото му бе изстреляно през стената и той ми говореше от някакво място оттатък магистралата.

— Ще се отчиташ директно пред мен. Ще запазиш досегашната си заплата, разбира се.

Крещях наум: „Понижение? Понижаваш ме? Днес?“

Хванах се за ръба на бюрото му, имах нужда да се задържа. Видях Трачио да се обляга на стола си, като по физиономията му съдех, че е толкова изненадан от реакцията ми, колкото бях аз от неговото съобщение.

— Какво има, Боксър? Нали за това си мечтаеше? От месеци опяваш!

— Не, тоест да. Така е. Но не очаквах…

— Хайде, Боксър. Какви ми ги говориш? Прекарах цялата нощ да уреждам въпроса, защото ти изрази категорично желание.

Отворих уста, после я затворих.

— Дай ми малко време да се осъзная, Тони, става ли? — изпелтечих.

— Предавам се — каза Трачио, като вдигна телбода от бюрото си и го стовари обратно върху плота. — Никога няма да те разбера. Никога. Отказвам се!

Не си спомням как съм излязла от кабинета на началника, но си спомням дългия път до стълбището, замръзналата усмивка, изпъваща устните ми, когато хората ме поздравяваха за успеха.

Умът ми бясно препускаше.

Какво си въобразявах?

И какво исках?

Добрах се до стълбището и се държах за перилото, докато се спусках към етажа на следствения участък, където видях Джейкъби да идва насреща.

— Уорън, няма да повярваш.

— Да се махаме оттук — каза той.

Спуснахме се по стълбите до приземния етаж и излязохме на улицата, насочихме се към „Флауър Март“.