Джеймс Паттерсон - Шестата жертва

Пътувах без багаж, но бях взела най-главното: червилото и двупосочен билет за бизнес класа до летище Рейгън, който Джо ми беше дал с ключовете си и бележка, която гласеше: „Това е твоят пропуск «Ела при Джо» и е валиден по всяко време. Прегръдки и целувки, Джо.“

Когато се качвах на борда, се почувствах, сякаш върша нещо безразсъдно. Не само че напусках града, оставяйки неразрешен сериозен конфликт, но и нещо допълнително ме разтреперваше.

Джо неведнъж беше изниквал неочаквано, но аз никога не се бях появявала без предизвестие.

Чашата шампанско преди полета ми помогна да се успокоя и веднага щом самолетът се отлепи от земята, спуснах седалката си и спах, докато пилотът не съобщи за предстоящото ни кацане във Вашингтон.

Веднъж стъпила на твърда земя, се метнах на такси и дадох на шофьора адреса на Джо в северозападната част на града.

Половин час по-късно таксито спря при насажденията и фонтаните пред луксозната Г-образна сграда „Кенеди-Уорън“. Минута по-късно се намирах в застлания с килими коридор в историческото крило и натисках звънеца на Джо.

Ето че бях тук.

Като не последва отговор, звъннах отново. Пъхнах първия ключ в долната ключалка, после с втория ключ завъртях секрета и отворих вратата.

Извиках „Джо“, докато се движех из неосветения вестибюл. Повиках го отново на път за кухнята.

Сега вече наистина се учудих къде ли може да е.

Защо не отговаря на нито един от телефоните си?

През кухнята се излизаше в голяма, красиво обзаведена стая, която беше едновременно трапезария и всекидневна. Дървеният под блестеше под струящата светлина от прозорците в дъното на помещението, а зад тях имаше тераса.

Забелязах, че луксозно тапицираните мебели от тъмно дърво бяха подредени безупречно.

По-внимателният оглед накара сърцето ми да спре да бие.

На един от диваните с обърнато към прозорците лице лежеше жена, която четеше списание, а от ушите й висяха белите жички на слушалки за iPod.

Бях прекалено шокирана, за да помръдна.

Или да продумам.

Пулсът ми се ускори, докато погледът ми се съсредоточаваше върху жената на канапето, на масичката до което имаше сандвич и чаша чай.

Заразглеждах черното й горнище без ръкави и спортните й шорти, гъстата руса коса, вързана на кок на тила, босите й крака.

Сякаш цялата кръв бе изсмукана от тялото ми, усещах само връхчетата на пръстите си изтръпнали. Наистина ли Джо беше водил двойствен живот, докато аз чаках в Сан Франциско да се обади и да дойде при мен?

Лицето ми пламна от яд и срам. Не знаех дали да закрещя, или да избягам.

Как е възможно Джо да ме мами?

Явно жената видя отражението ми в стъклото. Тя изпусна списанието, вдигна ръце към лицето си и изкрещя.

Аз също изкрещях:

— Коя сте вие, да ви вземат мътните?

— А вие коя сте? — изкрещя тя в отговор на въпроса ми, а косата й се разпиля, когато изтръгна слушалките от ушите си.

— Аз съм гаджето на Джо — отвърнах й.

Почувствах се гола и безпомощна. Щеше ми се да имам значка, която да й тикна под носа, каквато и да е значка.

Какви си ги забъркал, Джо?

— Аз съм Милда — отвърна тя, като скочи от дивана, за да ме поведе към кухнята. — Работя тук. Чистя къщата на господин Молинари.

Разсмях се не защото ми стана смешно, а от стреса.

Тя затърси в джоба на шортите документ, с който да ми докаже думите си, и го завря под носа ми.

Само че аз изобщо не го виждах. Картини от изминалите няколко дни се редяха в ума ми.

И сега присъствието на тази млада жена в дома на Джо разби цялото самообладание, което ми беше останало.

— Приключих по-рано и реших, че мога да поседя няколко минути — обясни тя, като миеше съдовете, които беше използвала. — Моля ви, не му казвайте.

Кимнах сковано.

— Не, разбира се.

— Сега си тръгвам — момичето завъртя кранчетата. — Не искам да закъснявам, трябва да взема сина си, така че ще тръгвам.

Кимнах утвърдително.

Отидох в дневната, отворих вратата на банята. Отворих шкафчето и разгледах кутийките и шишенцата, търсейки лакочистител, тампони, грим.

Като не открих нищо, отидох в спалнята, широка, застлана с голям килим стая с изглед към двора. Отворих вратата на килера, проверих долу за дамски обувки, прокарах ръце по закачалките. Нямаше поли, нито блузи. Какви ги вършех?

Нали уж познавам Джо?

Обърнах се към леглото и тъкмо щях да разбутам завивките и да проверя чаршафите, когато погледът ми се спря на една снимка, подпряна на нощното шкафче. Бяхме си я направили преди шест месеца в Сосалито, ръката му обгръщаше раменете ми, а бризът развяваше косата ми. И двамата изглеждахме влюбени.