Жозе Родригеш душ Сантуш - Божият гняв

Повечето хора в залата съзнаваха това, но приеха с безпокойство последните думи. Макар и да знаеха за заплахата, припомнянето никак не бе приятно. Като смъртта — всички знаем, че ще я срещнем, но никой не обича да мисли за това.

— Но най-голямата заплаха не е тази, нали? В края на краищата, ако една слаборазвита страна ни нападне с атомна бомба, винаги ще можем да отговорим с десет водородни бомби, най-голямата заплаха, както знаете, идва от терористите. И най-опасни сред тях са привържениците на джихад . Ако взривят атомна бомба например тук, във Венеция, кому ще отмъщаваме? Ислямските фундаменталисти нямат щабквартира, нямат свой град, нямат страна. Всъщност няма адрес, на който бихме могли да им отговорим. Не можем да ги заплашим с отмъщение, не върши никаква работа. Още от 11 септември знаем, че веднага щом са готови, ще ни нападнат с ядрено оръжие. От една страна, не се страхуват от ответен удар. От друга, харесват драматичните изпълнения, които привличат вниманието. Ето защо ядрените оръжия се явяват съвършеното средство за ислямските фундаменталисти. Те са най-голямата заплаха на нашето време. Те са основанието да съществуваме.

Белами завърши изложението си и погледна часовника.

— Damn! 41 41 По дяволите! (англ.). — Б.р. — изруга той.

— Какво има, мистър Белами?

— Човекът, който трябваше да води съвещанието, закъснява. — Опря ръце на масата и стана с въздишка. — Е добре, ще използваме един наш сътрудник, който е на закрито заседание в Зала дел Консилио дей Диечи в Армерия. Нали нямате нищо против да изчакате малко?

— Разбира се.

Франк Белами се отправи към вратата, за да повика сътрудника, но се спря насред пътя, сякаш си беше припомнил нещо.

— А! — възкликна той. — И внимавайте с него. От МОСАД е.

Момчетата се струпаха край канала, вперили очи в белите къщи на другия бряг, и стискаха гневно юмруци за саморазправа. Ахмед беше между тях и гледаше към къщите със същото чувство.

— Трябва да дадем урок на кафирун — през зъби изрече Абдулах с развети от вятъра коси. — Не чухте ли учителя? Кафирун ни мразят и правят всичко възможно да унижат уммата . Трябва да отмъстим за края на халифата!

Думите му възпламениха момчетата като огън, стигнал до фитила.

— В името на Аллах, още днес да го направим — провикна се Ахмед, забивайки юмрук в дланта си. Обърна глава с явно предизвикателство, изписано на лицето. — Кой ще дойде с мен?

— Аз! — отговориха в надпревара останалите.

Вгледаха се един в друг. Решението бе взето, но не бяха наясно как да постъпят по-нататък. Едно е да решиш, друго — да действаш. Обърнаха се към Ахмед.

— Какво да направим?

Момчето се замисли за момент.

— Да отидем всички до вкъщи и да си облечем по една джелаба. — Махна към моста над канала. — Ще се срещнем тук след половин час. Който не се яви, е отстъпник!

Групата се пръсна. Ахмед се промъкна тайно вкъщи. Не искаше да среща нито родителите си, нито братята и сестрите си, за да не го питат за нещо. Пристъпи тихомълком в стаята, отвори шкафа и измъкна дългата бяла джелаба, която носеше на петъчните молитви в джамията. Облече се набързо и тръгна да излиза, когато изневиделица се натъкна на най-малката си сестра.

— Къде си тръгнал? — учуди се тя.

Ахмед остана за миг безмълвен и неподвижен като камък, после отрони:

— Аз ли? Отивам… отивам… отивам до джамията.

— По това време?

Момчето я отстрани от пътя си и припряно тръгна навън, опасявайки се, да не би да се появи още някой.

— По нареждане на шейха — успя да извика, преди да изчезне.

Срещнаха се отново до моста на канала. Ахмед бе трети, но скоро дойдоха и останалите. Всички носеха джелаби, както се бяха уговорили.

— И сега? — попита смутено един от тях.

Ахмед махна към белите къщи от другата страна.

— Сега ще пресечем моста и ще отидем при кафирун .

— А като стигнем там? Какво ще правим?

Добър въпрос. Ахмед потърка замислено брадичка. Да, не беше мислил за това. Щяха да пресекат моста, да влязат в християнския квартал и… и… и после? Очите му се плъзнаха по канала и се спряха на заоблените речни камъни, пръснати по протежение на двата бряга.

— Съберете камъни — викна той, сочейки към речните камъни. — С тях ще ударим по кафирун !

Момчетата се втурнаха тичешком към канала и напълниха джобовете си с камъни. После с натежали джелаби се изкачиха до моста, спирайки за момент за кураж. Бяха стигнали вече до граничната бразда. Щяха ли да имат сили да направят следващата крачка?