Жозе Родригеш душ Сантуш - Божият гняв

— Но защо трябва да помагам на Америка? Вие си измислихте проблема в Ирак, сега се жалвате тук и там и накрая трябва ние да ви помагаме?

— Този проблем не е само американски. Той е и европейски.

— Да, да. Не ми ги разправяйте тия.

Белами сви тънките си устни и се облегна отново на стола, без да изпуска португалеца от очи, с преплетени пръсти на ръцете.

— Открихме нещо, Том. Имаме нужда от помощта ви.

— Какво е това нещо?

— Един имейл от „Ал Кайда“.

— Какво му е особеното на този имейл?

— Сега не мога да ви кажа. Тази информация ще ви бъде предадена само ако се присъедините към нас.

— Това са само приказки!

Мимолетна усмивка се мерна като сянка в студения и преценяващ поглед на човека от ЦРУ.

— Кажете ми нещо, Том. Обичате ли Венеция?

Томаш недоумяваше защо трябва да сменят темата на разговора, но се включи, за да види докъде ще го доведе това.

— Един от моите любими градове. Защо?

— Елате с мен във Венеция.

Португалецът гръмко се разсмя.

— Обичам Венеция, но си признавам, че бих предпочел друга компания… някой, чиято фигура има по-заоблени форми, не знам дали схващате мисълта ми. Освен това, дошъл съм тук на почивка с майка ми и не смятам да я изоставя.

— И кога приключва тази почивка?

— Вдругиден.

— Това е чудесно. Аз спрях тук, на Азорските острови, на път за Венеция. Ще се срещнем там след три дни.

— И какво толкова забележително има във Венеция?

— Големият канал.

Томаш отново се разсмя.

— И какво още?

— И една госпожа, с която искам да ви запозная.

— Каква госпожа?

Франк Белами стана, давайки знак, че обядът е приключил. Извади портфейла от джоба си и небрежно хвърли едра банкнота на масата, преди да отговори.

— Истински огън.

Мъжът, който се появи в дъното на коридора, имаше аскетичен вид. Беше слаб, облечен в джелаба — дълга бяла роба, каквато обикновено носеха благочестивите мъже. Брадата му бе черна, широка и гъста.

— Той е! Той е! — чу се възбуден глас от групата момчета, стоящи на вратата.

— Кой е той? — попита Ахмед, поглеждайки въпросително към човека, който вървеше спокойно по коридора.

— Новият учител, глупако!

Учителят по религия се беше пенсионирал миналата година и сега щяха да имат нов преподавател. Ахмед посещаваше медресе 26 26 Ислямско духовно училище. — Б.пр. , финансирано от „Ал Азхар“, най-могъщата образователна институция в ислямския свят. Изучаваше математика, арабски и Корана. Духовните дисциплини обхващаха повече от половината часове в медресето, но той бе получил основните си познания за исляма от семейството си и от шейх Саад в джамията, където учеше от пет години. През цялото това време не обсъждаха исляма, а наизустяваха Корана и това го изпълваше с ентусиазъм и същевременно го караше да се чувства голям и зрял. Беше стигнал вече до сура 24 и знаеше, че когато научи цялата Свещена книга, щеше да се ползва с голям авторитет в семейството, като образован и благонравен момък.

Но появата на онзи мъж в дъното на коридора щеше да промени всичко. Новият учител се приближи до вратата на класната стая и забави крачка. Кимна с глава на учениците, за да ги подкани да влизат, и застана пред класа.

— Ас салам алейкум — поздрави. — Казвам се Айман бин Катада и съм вашият нов учител по религия. Нека започнем нашия пръв урок с рецитирано на първата сура.

Първите уроци приличаха на ония, които Ахмед вече бе получил в медресето, вкъщи или в джамията. Учителят Айман имаше плътен и измамно мек глас. Думите и тонът, с който ги произнасяше, на моменти придобиваха такъв плам, че след няколко часа учителят беше способен да взриви учениците.

Постепенно стана ясно, че в часовете му нямаше само да наизустяват Корана. Интересно и образно учителят Айман разказваше истории и насърчаваше учениците да участват, което превръщаше часовете по религия във вълнуващо преживяване. Може би бяха най-интересните часове в медресето.

От един момент нататък преподаваната материя започна да се различава от всичко, което бяха изучавали досега, както и от онова, което Ахмед бе научил от шейх Саад в джамията и вкъщи. А един ден получиха урок, който никой от тях нямаше да забрави до края на живота си.

След като бяха рецитирали няколко сури, учителят Айман, вместо да обърне внимание на моралните послания в Корана, както ставаше обикновено при неговия предшественик, се посвети на историята на исляма. С блясък в очите и възторжен глас, изпълнен с жар, цял час говори за величието на империята, издигната в името на Аллах.