Джей Баркер - И пета ще умре

— Това кафе ли е?

— Нали това искахте, не съм сбъркал? — попита мениджърът.

Наш кимна.

— Да. Просто очаквах да се върнете с някаква засукана напитка.

Клоз отпи шумно от своята чаша. Отлепи устни, целите в бяла пяна.

— Аз лично обожавам засуканите напитки. Това е триста калории райска вкуснотия.

— Сериозно ли говориш? — намръщи се Наш. — Триста калории?

Мениджърът сви рамене.

— Това е венти, 600 милилитра, по 50 калории на 100 милилитра, тъкмо триста. 5 5 В официалната таблица за енергийната стойност на продуктите на Старбъкс всички видове венти макиато са дадени с калорийна стойност между 115 и 186 ккал. — Бел. прев.

Наш остави чашата си.

— Колко са в моята?

— Нула, ако не си сложите захар. Просто кафе без нищо.

Клоз отпи отново.

— Не ме съдете.

Управителят погледна компютърния екран.

— Имахте ли късмет?

— Това чудо е стара щайга.

Той кимна.

— Казах го на детектива, който дойде последния път. Корпорацията рядко ги ъпгрейдва, ако не се развалят, и повярвайте ми, мъчил съм се да счупя този, но той е издръжлив като муле. На шефовете наистина не им пука за дълготрайното съхранение. Ако ни ограбят, корпорацията ще иска да има събитието заснето, но наистина няма причини да държи записите повече от един-два дни.

Телефонът на управителя звънна и той го извади от джоба си, прочете съобщението на екрана и прибра огромния по размери самсунг.

Клоз го зяпаше.

— Имате уай-фай тук, нали?

— Разбира се.

— Какъв по-точно?

— А, В, G, N и АС на 2,4 GHz и на 5 — отвърна той.

— Най-доброто, нали? Клиентите ви вероятно настояват за такъв.

Управителят кимна.

— Корпорацията ни държи да предлага най-доброто. Най-добрите ни клиенти се паркират тук за часове.

— Какво намекваш? — поинтересува се Наш.

Клоз се изправи и се зае да проследява жиците, по-точно една дебела синя. Последва я зад трите подредени в ъгъла кашона с чаши. Зад тях имаше лавици. Избута кашоните настрани и разкри една камара джаджи е примигващи светлинки — Наш не разпозна нито една. Спря пред някакво странно устройство, малка черна кутия с две щръкнали отгоре антенки. Клоз го преобърна.

— Това е техният уай-фай ругер и точка за достъп. Рукус Зоунфлекс, съвсем модерен. Помниш ли всички онези хора, които зяпаха лаптопите и смартфоните си там отпред? До един бяха свързани с интернет през това… — обясни Клоз. Отвори капака на своя макбук. — Виждаш ли? Свързвал съм се с уай-фая на Старбъкс и преди и компютърът ми се връзва автоматично. Сега съм в една и съща мрежа с всички хора тук… — той посочи иконка в ъгъла до часовника си.

— Това с какво ще ни помогне? — попита го Наш.

Клоз кликна на клавиатурата си. Отвори се нов прозорец и в него запрепускаха данни, много по-бързо, отколкото колегата му можеше да ги прочете.

— Това е трафикът на техния рутер в реално време…

— Клоз се обърна към управителя. — Не трябва да си държите потребителското име и парола на лепенка, закачена за рутера. Това е първото място, на което потенциален хакер ще потърси дали има достъп.

Управителят вдигна и двете си ръце.

— Всичко е корпоративно. Аз това чудо не го пипам. Клоз се върна към макбука си.

— Виждам всички имейли, уебстраници, снимки и песни, до които имат достъп хората тук, сега, в момента, само като гледам този лог.

— Все още не съм сигурен с какво ни помага това — призна Наш.

Клоз се усмихна.

— Ако аз бях готината актриса, а ти — Том Круз, това щеше да е моментът от филма, в който се опитваш да ме целунеш.

— Няма да те целувам, Клоз.

— Аз пък няма и да ти позволя.

— Какво ще рече всичко това?

Клоз вдигна показалец и се зае да пише отново. Наш го гледаше как реже и копира данни от някакъв имейл и в програмата, която вървеше на екрана. След това плесна с ръце и се ухили.

— Не можем да гледаме Ела Рейнолдс на камерата, понеже записът отдавна го няма, но можем да видим всичко, което е правила тук, като се започне опреди повече от година и приключим на двайсет и първи януари. И на телефона, и на компютъра й.

Наш се замисли за това за момент.

— Двайсет и първи? Това е денят, преди да я обявят в неизвестност. Което ще рече, че не е идвала тук в деня на самото изчезване. Така се стеснява малко времевият ни прозорец. Какво друго намери?

Клоз не го слушаше. Пак се бе захванал да пише. Не проговори близо три минути, преди да изтърси:

— Децата винаги ще са една крачка пред родителите си!

— Това пък какво ще рече?