Джей Баркер - И пета ще умре

— Не е У4М.

— Така ли?

— Не е — повтори Портър.

Емъри преглътна сълзите и се усмихна с усилие.

— Ще ги намерите. Нали намерихте мен?

Детективът много се надяваше тя да е права.

Беше минал почти час. Трябваше да тръгва.

Емъри някак си го разбираше. Тя се надигна от дивана и когато той я последва, го прегърна силно и сърдечно.

— Не мога да говоря с психиатър. Може ли да си приказваме от време на време? Ако сте готов да ме изслушате?

— Определено би ми харесало.

— Аха. И на мен!

Когато Портър излезе от Флеър Тауър, имаше чувството, че ямата в сърцето му се е запълнила поне мъничко.

Ден втори, 12:19 ч.

— Не! Стига толкова! — изпищя Лили.

Мъжът въпреки това посегна към нея, големите му длани задърпаха завивката, в която се беше загърнала.

— Трябва да продължим! — настоя той.

Лили драпаше по влажния под, подхлъзна се, краката й се пързаляха, опитваше се да намери сцепление по мокрия бетон. Озова се в най-задния ъгъл на клетката си, неспособна да избяга по-надалеч.

— Моля те, спри!

Нямаше къде по-нататък да отиде.

Мъжът вдигна електрошока и го насочи срещу нея. Натисна копчето и Лили видя светкавицата да прескача между двата метални рога. Във въздуха замириса на озон.

— Още един час и после ще го повторим, обещавам. Обещавам! — опита се да каже тя, но трепереше толкова силно, че от устата й се изсипаха само няколко неразбираеми срички, фрагменти от думи.

Ако повтореха потапянето, това щеше да е четвъртият — не, петият път. Не, чакай, може би третият. Не беше съвсем сигурна. Мислите й не искаха да се подредят, съзнанието й се беше превърнало във възел — нещо, което спираше нормалната работа на мозъка й. Бели люспи прелитаха пред очите й и я затрудняваха да вижда какво става наоколо — снежна буря в мазето, така изглеждаше, вихър от мъгла и сивота.

Мъжът се пресегна към нея през снега, разтворил пръстите на лявата си ръка.

— Сега, докато сме съвсем близо.

С другата ръка поднесе електрошока на сантиметри от Лили, практически го опря в гърлото й. Тя не беше в състояние да понесе болката от поредната екзекуция. Имаше чувството, че огън обхваща костите й, изяжда я отвътре навън. Болка, по-лоша от смъртта.

Знаеше и какви усещания идват тогава. Когато умираш.

Похитителят пъхна електрошока в лицето й и натисна копчето близо до окото й.

— Добре! — извика тя. Или поне се опита. Само съскане напусна гърлото иззад тракащите й зъби.

Мъжът се отдръпна, макар и малко. Със свободната си ръка се почеса по плетената шапка и по гнойния шев отдолу.

Лили се опита да стане, но краката я предадоха, подгънаха се, все едно са от желе.

Похитителят се пресегна и й подаде ръка. Ноктите му бяха изгризани до живеца, връхчетата на пръстите му бяха зачервени и подпухнали.

Лили се вкопчи в ръката му. Дланта му беше студена и лепкава. Тя не искаше да го докосва, но знаеше, че не може да стои сама — не и сега. А трябваше да се изправи. Трябваше да изпълни искането му доброволно, иначе просто щеше да боли повече. Той щеше да й причини повече болка.

Мъжът я изведе от клетката, а Лили се облягаше с цялата си тежест върху него, за да остане на крака.

Когато стигнаха фризера цистерна, тя го погледна в очите. Взираше се дълбоко в помътнелите му, безжизнени очи.

— Трийсет минути, моля те. Просто ме остави да си почина.

— Съвсем близо сме.

Лили се взираше в него дълго време, секундите тиктакаха и се проточваха като часове. Накрая кимна. Пусна завивката и разкъсаната тъкан се свлече на земята, събра се в краката и. Не се беше обличала след последния път. Не и след като той каза, че след няколко минути ще повторят. Вместо това просто се сви в одеялото, в меката зелена тъкан — нейната завивка. Сви се с нея в клетката и зачака. Видя какви дрехи й е дал — на дъщеря му, така каза — сгънати грижливо зад мрежата, точно до вратата. Похитителят ги беше прибрал малко след като момичето ги заряза на пода до цистерната.

Лили Смяташе, че са сами в къщата. Последния път, преди около час или някъде там, тя крещеше молби към дъщерята на похитителя си, но никой не се отзова. Представи си момиче на своята възраст да седи самичко в малка спалня на горния етаж, запушило ушите си с ръце и отказващо да приеме какво прави баща й тук долу. Как би могла? Как би могъл който и да е да изтърпи това? В началото Лили отказваше да повярва, че момичето знае какво се случва, но скоро осъзна, че не е възможно — къщата не беше толкова голяма. Тази на Лили беше по-обширна и въпреки това тя беше сигурна, че ще чуе крясъци от мазето. Това момиче, дъщерята на похитителя й… Прекрасно знаеше какво се случва, но не правеше нищо по въпроса.