Джей Баркер - И пета ще умре

— Влизай — нареди мъжът.

Лили погледна към водата. Знаеше, че е топла, по-топла от самото мазе, успокоително топла, дори уютна, но се страхуваше от нея повече от всичко друго в живота си — повече от гнева на родителите си или от болката от ужасна контузия, повече от този човек до нея…

Тя беше смъртта.

— Влизай веднага! — заповяда похитителят.

Лили си пое дълбоко дъх, но това не успокои с нищо тръпките, които я разтърсваха цялата, слабостта, която се трупаше дълбоко в нея и я обземаше бавно. Тя си пое дълбоко дъх, положи длан на ръба на големия фризер и се преметна през стената му. След това потъна във водата и се отпусна, а похитителят държеше главата й над водата и я крепеше под раменете. Когато ушите й се потопиха под нивото на повърхността, тя изгуби всички шумове в мазето и не чуваше друго освен собственото си дишане, ехото на препускащото си сърце и дори звука от рязкото затваряне на клепачите си и отварянето им отново.

Мъжът я надигна съвсем леко, само колкото да извади ушите й над водата.

— Този път да запомниш — помоли я той. — Всичко запомни!

— Непременно — обеща Лили.

Похитителят я натика под повърхността и притисна обезсиленото й тяло към дъното на цистерната. Този път Лили не се опита да се бори с него, дори не си пое за последно въздух. Вместо това вдиша вода. Преглътна болката от напълването на дробовете си с нея, бореше се с нуждата да се изкашля, дори вдиша още. Вдишваше, докато вълнистият образ на надвесения над нея мъж не избледня, докато всичко не почерня, докато болката не изчезна напълно, и все си повтаряше, че трябва да запомни, да запомни.

Лили нямаше да се събуди повече.

Ден втори, 12:20 ч.

— Нали не очакваш, че съм способен да творя магии, заобиколен от аромат на прясно смляно кафе, но без венти карамелено макиато в ръка, нали? — Клоз се намърда зад бюрото на управителя в служебния кабинет в Старбъкс на „Кеджи“.

Стаята, надали имаше и десетина квадратни метра, беше претъпкана, при все че бюрото стоеше изтикано чак до задната стена. Всевъзможни кашони със запаси заемаха всеки сантиметър свободно пространство. С Клоз зад бюрото и Наш от дясната му страна на управителя му се налагаше да стои в коридора пред кабинета си.

— Ами вие? Искате ли нещо? — обърна се той към Наш.

Управителят имаше оредяваща кестенява коса, очила и около петнайсет кила повече, отколкото скелетът му бе създаден да носи. Пристъпваше от крак на крак и не спираше да кърши ръце. Логично беше Наш да се запита какво ли причинява на човек вдишването на кафеени пари по десет часа на ден.

— Може ли обикновено дълго кафе без нищо?

— Какво по-точно? Имаме светло, тъмно, безкофеиново „Пайк Плейс“, кафе „Мисто“, „Клоувър“…

— Обикновено, дълго, без нищо — повтори Наш.

Управителят преви рамене.

— Ще видя какво мога да направя.

Наш го гледаше как изчезва по коридора към салона на заведението и се обърна към Клоз.

— Е?

Колегата му имаше отворени три прозореца на монитора. Изучаваше текста в третия с присвити очи.

— Това чудо е старо, поне на пет години. Драйвът е само половин гигабайт, а работят с Ейч Ди камера с 1080 пиксела.

— Не ме карай да ти причинявам болка. Обясни ми на човешки език.

Клоз подбели очи.

— Понеже камерата записва висококачествено и детайлно изображение, то заема много място. Този компютър няма място. Когато драйвът се изчерпи, програмата автоматично започва да записва върху по-старите изображения.

— Колко назад можеш да се върнеш?

Клоз уголеми един от прозорците и се загледа в текста в него.

— Не е толкова зле, колкото каза Софи. Може да извадя записи, датиращи отпреди два и половина дни. Пълни записи, нищо изтрито. Когато компютърът записва върху други данни, няма нужда да са линейни, подредени по дата, както бихме постъпили ние — записът е в байтове. Което ще рече, че когато лепиш нови кадри върху старо филмче, някои фрагменти от него също остават на драйва.

Наш се наведе напред.

— Значи можеш да вадиш кадри, по-стари от два и половина дни, но не и пълно, непрекъснато видео.

Клоз се ухили многозначително.

— Вече схвана.

— Е, нещо за нашето момиче?

— Мисля, че сме прекалено закъснели за това. Пуснал съм програма, която сглобява фрагменти, но засега най-старият кадър, който имаме, е отпреди по-малко от две седмици.

— А тя е изчезнала преди три.

— Аха.

Мениджърът се върна с две големи чаши и ги връчи на детективите. Наш подуши своята и отпи.