Джей Баркер - И пета ще умре

Уейднър спря да потропва с пръсти.

— Адвокат. Сара Уернър. Веднага.

— Несъмнено можеш да поемеш по този път. Предполагам, работил си със системата достатъчно дълго, за да разбираш обаче как ще се разиграе ситуацията, ако го сториш — каза му Пул. — Ако не ми помогнеш, ако намесиш в случая адвокат, и аз не мога да ти помогна. Което ще рече, че ще представим обвиненията както са — съучастие в съдействие и контрабанда, организиране на бягство от затвора, бягство от силите на реда… доста ще лежиш зад решетките. Ако отговориш на няколко въпроса и ми помогнеш, тогава и аз ще ти помогна… — Пул се наведе над масата и към надзирателя. — Искам да сме наясно с едно, Винсент. Не съм дошъл заради теб. За мен си само маша, нищо повече. Нямам причини да те натискам излишно. От другата страна на стъклото обаче са директорът и капитанът ти, които изобщо не са доволни от теб. Оставя ли те с тях, ще те използват да дадат пример на останалите. Ще им бъдеш жертвеното агне. Ако ми помогнеш, ще те взема с мен в Чикаго и ще избегнем цялата работа. Нали натам беше тръгнал? Забрави автобуса. На пистата на „Луис Армстронг“ ме чака самолет.

Уейднър се наведе напред.

— Адвокат. Сара Уернър. Веднага.

— Кажи ми за Ансън Бишъп. Защо му помагаш? Арестантът не отговори.

— Коя беше жената, на която помогна да избяга? Майката на Бишъп ли е?

Тишина.

Пул щеше да прекара следващите два часа в стаята с Уейднър.

Ден четвърти, 16:07 ч.

Наш пристъпи към отворената врата.

Еспиноза беше в малката стая с оръжие, прицелено в мъжа, седнал зад бюро пред прозореца — същия, зад който бяха забелязали движение отвън.

Мъжът ги беше видял да се приближават.

Не опита да избяга.

Просто си седеше с гръб към полицаите и с провесена глава се взираше в бюрото си. И двете му ръце бяха отпуснати върху плота с разперени пръсти.

— Нямам оръжие.

Еспиноза му се нахвърли. Свали чифт белезници от колана си, сграбчи лявата ръка на мъжа и я изви зад гърба му, после и дясната, и ги закопча заедно зад стола. Другият полицай от отряда, Тибидо, не отклони пушката си от мъжа, беше я прицелил право в главата му.

Наш не можеше да свали поглед от големия хирургически разрез, започващ от лявото ухо на арестувания и изчезващ под черна плетена шапка. Плътта беше червена и възпалена, покрита със засъхнала кръв. Пресече стаята, за малко да се препъне в камара дрехи, и смъкна черната шапка.

Мъжът беше почти плешив, главата му — избръсната преди няколко дни, косата бе започнала да расте на редки, неравни ивици.

— Химиотерапията е виновна. Съжалявам, сигурно изглеждам ужасно. Извинете.

Мъжът фъфлеше, трудно произнесе „ужасно“.

— Пол Ъпчърч? — Еспиноза го вдигна от стола му. — Имате правото да запазите мълчание…

Речта му затихна на заден фон. Наш се зае да оглежда стаята.

Беше стая на момиченце. Розова и ярка. Малкото легло беше покрито със завивка с картинка на Хелоу Кити и плюшени животни. Стените бяха целите в рисунки. Някои изглеждаха направени от дете, други — от талантливата ръка на възрастен, идеално оцветени и очертани.

В ъгъла на стаята стоеше манекен, с размери на дете и прилика с малко момиченце. Манекенът беше облечен в подходящи дрехи. Червен пуловер, сини шорти. Докато Еспиноза мъкнеше Пол Ъпчърч назад от бюрото, Наш видя и рисунките, върху които доскоро бе сложил длани — рисунки на момиченце в същите дрехи като манекена. Очевидно се бе опитвал да ги оцвети, но се бяха превърнали в ужасни драсканици. Незатворени флумастери обсипваха бюрото.

— Моля ви, не я наранявайте — каза мъжът, когато Еспиноза и Тибидо го преведоха покрай манекена и извън стаята, кървясалите му очи — все така втренчени в рисунките.

— Детектив Наш? — обади се Броган от слушалката.

— Да?

— Трябвате ни в кухнята.

— Идвам.

Когато Наш стигна долния етаж, забеляза Ъпчърч в антрето, вече обкръжен от полицаите, да напредва към стълбите. Чу го да ридае в микрофоните им, но не се развълнува.

Пресече малката и оскъдно обзаведена дневна.

Двама мъже обграждаха кухненската маса в съседното помещение.

На масата лежеше труп на момиче, облечено в същия червен пуловер и сини шорти като манекена и рисунките горе. Ръцете й бяха скръстени на гърдите с дланите нагоре. В отворените й шепи се намираше малка кутийка, здраво пристегната с черна панделка.

— Жива е, но е в безсъзнание — уточни Броган и нежно опипа главата и. — Намерих засъхнала кръв, но не виждам рана — обърна се към Наш. — Долу в мазето има и друго момиче. Също в безсъзнание. Няма видими рани.