Кристофер Смит - Пето авеню

Не се радваше да е отново тук. Мразеше онова, което виждаше. Беше напуснал града, без да се обръща назад, но преди няколко седмици беше принуден да се върне.

Всичко наоколо му напомняше за баща му — от извисяващия се офис и жилищен комплекс на Пето до пищните хотели на Парк и Мадисън, покрай които беше минал по-рано. Дори никой да не знаеше, че е син на Луис, мисълта, че егото на баща му се е разпростряло като заразна болест върху града, го караше да се чувства неудобно.

Каква ирония, да се потопи отново в живота, от който някога беше избягал. Още по-голяма ирония беше помощта, която само баща му можеше да му даде.

На седалката лежеше жълтият плик, който Луис му връчи същата вечер. Майкъл го взе, включи лампичката над главата си и извади купчина снимки на Лиана Редман.

На повечето се виждаше как чете на Уошингтън Скуеър, но някои бяха направени пред една будка за вестници. Беше снимана и как тича да хване такси.

Майкъл се вгледа в чертите й и се запита в какво ли го въвличаше баща му. Защо беше толкова важно да се запознае с Лиана Редман? И защо отказа да му даде парите, ако не се запознае с нея?

Лимузината хвана зелена вълна и се плъзна надолу по Пето. Отпред се виждаха ярките упорити светлини, които обграждаха „Редман Интернешънъл“, осветявайки празнично червената панделка.

Той остави снимките. Засега щеше да следва волята на баща си.

След последната заплаха за живота му едва ли имаше друг избор.

Възбудата в лобито растеше с всяка изминала минута.

От мястото си до проблясващата водна стена Винсънт Спокати наблюдаваше суетнята наоколо.

Под ръководството на Елизабет Редман хората от обслужващия персонал, до един в униформи, проверяваха масите, лъскаха блестящата декорация в лобито и поставяха финални щрихи на огромните аранжировки от цветя, които украсяваха всяка от двестата маси за осем души. Бармани в черни смокинги подреждаха чаши, бутилки и лед. Зад него трийсет и четири членният оркестър се настаняваше по местата си и се подготвяше за дългата вечер.

Предвид бомбите, които бяха избухнали само преди няколко часа, Спокати беше впечатлен колко гладко вървяха приготовленията. Заслугата за това беше изцяло на Елизабет Редман и Селина.

Елизабет се беше запътила към бара, прекосявайки лобито. Винсънт я наблюдаваше. Също като дъщеря си Селина, и тя беше висока и стройна, с руса коса до раменете, която обрамчваше лице, излъчващо интелигентност и чувство за хумор. Диамантите на шията, китките и ушите й правеха впечатление, но по фин и изискан начин. Тя познаваше гостите си. Знаеше вкусовете им. Веднага си личеше.

Когато мина покрай него, Спокати мерна отражението си в една огромна огледална колона отдясно. Там, където пистолетът опираше в горния джоб на смокинга, се виждаше едва забележима издутина, но Спокати не й обърна внимание. Той беше от охраната, наета да пази Джордж Редман, семейството и гостите.

Тази ирония почти го разсмиваше.

Огледа се наоколо. Въпреки че охраната изглеждаше желязна, тя бе направо жалка. След днешните бомби Джордж Редман беше наел двайсет и пет души да охраняват тазвечерната гала и според Спокати те до един бяха аматьори, което за него беше добре дошло.

Сега безпроблемно можеше да се промъкне в един от асансьорите и да се добере до информацията за изкупуването на „Уест Текс“, която искаше Луис Раян.

Елизабет Редман отново се бе запътила, този път право към него. Независимо че не даваше вид, от увереността, с която се държеше, Спокати разбра, че тя много добре съзнаваше влиянието, което имаше този град.

Приближи го с усмивка и протегна ръка.

— Аз съм Елизабет Редман — представи се тя. Ръкостискането й беше силно.

— Антонио Бенедети.

— Винаги съм харесвала Италия.

„Много смешно!“

— Какво мога да направя за вас, госпожо Редман?

— Една дреболия. Погрижете се тази вечер да не избухне нито една бомба и ще ви бъда признателна. Ще се справите ли?

— Разбира се.

Елизабет вдигна глава. Погледът й стана суров, докато го изучаваше.

— Може би — заключи тя. Кимна към останалите охранители. — Колкото до другите, не съм съвсем убедена.

— Аз също.

— Мислите, че не са способни да ни защитят?

— Честно казано, да.

— Всички са с опит.

— Може би сте права, но кой ги е обучавал? През последните няколко часа наблюдавам как правят грешка след грешка. Не са професионалисти.

— А вие сте професионалист, така ли?

— Да.