Кристофер Смит - Пето авеню

Той клекна, намери клавиатурата и видя, че беше защитена от множество кръстосани пред нея лъчи. Изруга под нос и отново погледна часовника. Бяха минали десет минути. „Искам да съм далече оттук след трийсет.“

Разгледа внимателно лъчите. Насочени под най-различни ъгли от пода до тавана, те образуваха нещо като решетка, която беше толкова гъста, че пръстите му със сигурност щяха да я прекъснат, докато се опитваше да ги прокара през малките ромбовидни дупки. Трябваше му нещо дълго и тънко, което да промуши през отворите и да набере кода. Може би молив. Или химикалка. Само че не разполагаше нито с едното, нито с другото. Напрегна ума си и се огледа наоколо, но не видя нищо, което можеше да използва, и това го вбеси. А беше само на една крачка.

Тогава го осени идея. Отговорът на проблема му се намираше на главата му.

Свали очилата и погледна дръжките. Бяха дълги, тънки и завити в края. Едната щеше да мине идеално през малките пролуки. Той отчупи едната дръжка, после, като придържаше очилата към очите си с една ръка, внимателно се зае със задачата с другата.

След секунди беше приключил. Набра кода, който му даде Раян, инфрачервените лъчи мигнаха и угаснаха, а вратата към компютърната стая се отвори сама.

Спокати извади оръжието си и се изправи. Светкавично огледа стаята и не видя нищо друго, освен множество компютри.

Приближи се към тях и разбра, че е загазил, в мига, в който включи единия. Докато екранът светваше, той забеляза отпред на кутията осветен процеп, почти еднакъв с онзи на контролния панел в асансьора. В следващия миг на екрана се появиха думите: МОЛЯ, ПРЕКАРАЙТЕ КАРТАТА ЗА ДОСТЪП.

Единствената карта, която му даде Раян, беше тази за асансьора. Той я извади от джоба си, прекара я и зачака. Екранът угасна. След малко се появи ново съобщение: ДОСТЪП ОТКАЗАН.

Това беше, Раян се издъни. Не му беше дал правилната карта. Спокати усети искрата на яростта, но я потисна. Можеше да хакне машината, но нямаше време. Изключи компютъра и се огледа. Нямаше етажерки с папки, само бюра със заключени чекмеджета, в които Редман едва ли държеше нещо ценно. Спокати знаеше, че нужната му информация се криеше в тези компютри… или в сейфа в офиса на Редман.

Погледна часовника си, за да види как е с времето. Все още разполагаше с трийсет минути, преди да стане време да се връща в лобито. Раян му беше казал, че офисът на Редман е на третия етаж на триплекса.

Ако побързаше…

Високо над „Редман Интернешънъл“, в триплекса на родителите си Лиана Редман стоеше до прозореца в дъното на дългия коридор. Наблюдаваше безкрайния трафик по Пето.

Закъсняваше за празненството вече с трийсет минути. Родителите й щяха да се ядосат, а пресата да пита за нея, но точно такава беше целта й. Нямаше намерение по никакъв начин да става част от събитието. И въпреки това знаеше, че е време да отиде. Ако не го направеше, родителите й щяха официално да се отрекат от нея.

Но първо щеше да пийне едно питие.

В библиотеката, в малкия хладилник в краката й имаше шампанско и тя се наведе да го извади. Наля си чаша и отново се замисли за мъжа, който я бе следил по-рано през деня. Все още я побиваха тръпки от заплахите му. Запита се дали не сбърка, като не отиде в полицията, и най-вероятно беше така.

Приближи се до бюрото на баща си, включи зелената настолна лампа и седна на стола. Загледа подредените снимки на семейството. Взе тази, на която бяха двете със Селина. На снимката още бяха деца — Лиана на седем, а Селина на единайсет, и с изненада установи колко щастливи изглеждаха. Застанали на ливадата зад къщата им в Кънектикът, момичетата се бяха облегнали на дънера на едно голямо дърво и се държаха за ръце, а сламените шапки с широки периферии хвърляха сянка върху лицата им. Зад тях Елизабет се смееше, а русата й коса блестеше на слънцето.

Запита се кога се бяха променили чувствата й към Селина. Отговорът дойде незабавно. „Когато татко започна да я води в „Редман Интернешънъл“.“

Времето напредваше. Трябваше да отиде, независимо от нежеланието й да присъства. Похлупи снимката на бюрото, щракна ключа на лампата и тръгна към бара. Докато се навеждаше, за да прибере бутилката шампанско в хладилника, тя улови отражението си в близкия прозорец. Имаше още нещо в това отражение. Вратата на библиотеката се отваряше.

Тя се стресна и се обърна. Вратата вече беше почти отворена. Светлина обля част от стаята. Тъкмо щеше да попита кой е там и един мъж надникна вътре. Не я виждаше, защото Лиана беше в срещуположния край на стаята, отчасти скрита в сянката.