Кристофер Смит - Пето авеню

Зад тях се разнесе плътният звук от струните на бас китара. Елизабет погледна Спокати и каза:

— Господин Бенедети, сутринта на покрива на тази сграда избухнаха три бомби. Няколко души пострадаха, дъщеря ми едва не загина. Тази вечер всички са наясно, че всичко може да се случи, и като нищо наистина би могло. С такива аматьори за охрана явно ще трябва да пролеете доста пот, за да си свършите работата. Надявам се всичко да мине гладко. — Тя се обърна и се запъти към другия край на лобито.

Развеселен, Спокати я проследи с поглед.

Джордж и Селина Редман пристигнаха десет минути преди гостите.

Излязоха заедно от семейния асансьор и се разделиха, поемайки в противоположни посоки. Спокати наблюдаваше Селина, която изглеждаше поразително с червената си рокля с пайети. Вървеше с широки и уверени крачки също като майка си.

Елизабет стоеше под навеса на входа и говореше с четиримата охранители, разпределени в този участък. Селина се приближи до нея, като пътьом взе цигарата от ръката на един от охранителите, хвърли я в близкия пепелник и завъртя човека с лице към прозореца. Посочи му улицата.

Биваше си я. Не само че беше спасила един от пострадалите тази сутрин, но се грижеше и охраната да не се разсейва, за да осигури безопасността на гостите.

Когато дойдеше време да я убие, щеше да съжалява.

Джордж Редман живееше в свой собствен свят. Обикаляше лобито, оглеждаше с гордост масите, цветята и изящната подредба. Спокати знаеше от Луис Раян, че притежаването на сграда на Пето авеню беше мечтата на Джордж Редман. Знаеше колко труд беше положил той и колко беше щастлив да я има.

Спокати погледна часовника си. „Колко жалко, че няма да е твоя задълго.“

Зад него оркестърът засвири „Мое синьо небе“. Спокати погледна към входа и видя през прозорците, че първите гости слизат от лимузините.

Празненството започваше. Джордж и Елизабет застанаха до входа, готови да поздравяват, да раздават прегръдки и да приемат поздравления. Чак когато Спокати се промъкна зад водната стена и се шмугна в един от асансьорите, едва тогава се сети, че по-малката дъщеря още не се беше появила.

Черната овца на семейството липсваше, помисли си той,

Асансьорът се затвори със съскане.

Спокати бръкна в джоба си и извади кодираната карта, която Раян му бе дал. Вкара я в осветения процеп на лъскавия контролен панел, натисна осемцифрената комбинация, която беше запаметил предварително, и зачака.

За момент нищо не се случи. После компютризиран глас произнесе: „Достъп осигурен, господин Колинс. Моля, изберете ниво“. Значи някой, който се казваше Колинс, се беше продал на Раян, помисли си Спокати. Той натисна светещия бутон 76.

Асансьорът започна да се изкачва.

Спокати извади картата от процепа и си приготви оръжието. Когато кабинката намали и спря, той застана в единия край. Вратите се отвориха. С изострени сетива, той надникна навън, не видя никого и си отдъхна.

Следваше забавната част.

Коридорът беше дълъг и изискано декориран. По стените с цвят слонова кост висяха картини от старите майстори, вратата в дъното беше изработена от махагон, а дървеният под блестеше, сякаш току-що полиран. На изящна масичка до стената лампа от „Тифани“ хвърляше кехлибарени снопове светлина.

Спокати се дръпна навътре в асансьора. За всеки друг това би бил просто един богато украсен коридор. За него представляваше още една пречка

Той прибра пистолета в кобура, извади от джоба на сакото си малки инфрачервени очила и си ги сложи. Мигом всичко придоби зловещо червено сияние. Не беше забелязал видеокамери в коридора, но това не означаваше, че няма. Картините можеха да бъдат прикритие. Налагаше се да поеме риска.

Отново надзърна в коридора. Точно пред асансьора имаше тънък сноп светлина, който щеше да остане невидим без очилата. С предпазливо движение, той се шмугна под него с ясното съзнание, че ако го прекъсне, промяната ще бъде отбелязана от сензор и ще задейства безшумната аларма, която ще вдигне на крак полицията.

Продължи напред, а паяжината от лъчи ставаше все по-трудна за избягване с наближаването на вратата, зад която се криеха фирмените компютри на „Редман Интернешънъл“. В един момент трябваше дори да пълзи по корем, след което му се наложи да скочи два пъти и да се претърколи. „Вече щях да съм включил алармата, без нищо да подозирам“, помисли си. При тази мисъл му придойдоха още сили.

Той посегна към вратата. Спокати знаеше, че е подсилена с поне три инча стомана. Раян го беше предупредил, че ще има малка клавиатура в основата й и вкарването на шестцифрения код не само щеше да я отключи, но и да изключи техниката за наблюдение.