Кристофер Смит - Пето авеню

Чу се с Лиана само веднъж след анулирането на брака им. Когато му се обади, тя беше някъде в Европа с Марио де Чико, макар че не уточни къде. Въпреки всичко случило се между тях — и въпреки истината, че са полубрат и полусестра, — той остана възхитен от нея, че може да поддържа разговора толкова лек.

— Емигрантка съм — съобщи му тя. — Представи си само. И съм щастлива. Засега обикаляме из Европа. Ще видим и други кътчета от света, след което ще си изберем къде да се установим и да създадем семейство. Ще ти се обадя, когато се случи. Може да минат няколко месеца или няколко години, но ще ти се обадя.

— Съжалявам за всичко, Лиана.

— Знам, че съжаляваш — каза тя. — Но вината не е твоя. И двамата бяхме използвани от него. Искам обаче да ме чуеш добре — ако не се освободим от това, ако не продължим напред, случилото се ще остави белег върху целия ни живот оттук нататък. Ако това стане, победата ще е негова, а ние не можем да го позволим. Аз продължавам напред. Искам ти да направиш същото. Заслужаваме да си върнем живота.

— Права си.

— И да се пазиш.

— Обади ми се, когато се установите.

— Ще се чуем отново — каза Лиана и затвори.

Едва през януари Майкъл се почувства готов да седне на бюрото си и да погледне сериозно пишещата си машина, подарена му преди месеци от неговия агент.

Разбираше, че не може да продължава по този начин. Като се откъсваше от света, като оставаше вкопчен в миналото, той убиваше себе си и всичко, за което бе положил толкова усилия. Агентът му беше дал куп идеи за писане, но само една имаше значение за Майкъл, само една го обсебваше изцяло и ако искаше да продължи напред, ако наистина искаше да се справи с миналото, единственият начин да го направи бе да пише за него.

Погледна пишещата машина. Никога не работеше с компютър и агентът му го знаеше. Обичаше звука на пишещата машина. Обичаше чувството, когато махаше листа, върху който беше създал нещо. Обичаше ритъма на думите, излизащи изпод пръстите му.

Сложи бял лист в машината и затвори очи. Заглавието, първото изречение и първите абзаци му дойдоха моментално. Бяха останали в ума му от изгорения първоначален ръкопис.

Но дали беше редно да го направи? Биваше ли наистина да опише историята, променила живота на толкова много хора? И ако го направеше, ако кажеше истината, пък било и с променени имена, щеше ли да бъде готов за цялата врява, която щеше да последва? Не беше сигурен. Роман или не, хората щяха да разберат, че описаната история се основава на истински факти.

Може би щеше да промени имената по-късно. Или пък не. Важното сега бе да опише всичко на хартия.

И тогава си спомни казаното от Кейн онзи ден в апартамента му. Малко след като прочете първата глава и преди да унищожи ръкописа, Кейн беше попитал Майкъл как е могъл да използва действителни събития и места. Отговорът на Майкъл бе незабавен — че може да използва псевдоним.

Постави ръце върху пишещата машина и с облекчение установи, че тя вече не му изглежда така страшна. Помисли си за Лиана, за всички от семейство Редман, спря се на първия хрумнал му псевдоним и започна да пише.

Легендарен дългогодишен редактор на американския „Вог“, чийто образ стои зад ролята на Мерил Стрийп в „Дяволът носи „Прада“. — Б. пр.

Сандвич с франзела и печено телешко или пържена риба, характерен за Луизиана. — Б. пр.

Съветник на мафиотски бос. — Б. пр.

Готов? — Б. пр.