Кристофер Смит - Пето авеню

— По думите ти е била чудесна, Луис — рече тя. — И си личи, че ужасно ти липсва.

— О, и още как — потвърди Луис. — Бяхме идеална двойка, Лиана. Не можеш да си представиш колко много ми липсва.

Той се извърна и тя видя как нещо в изражението му се променя, сякаш беше натиснато копче или бе спусната завеса.

— Предполагам, че именно затова баща ти я уби.

Той се наведе напред и натисна копчето за спиране на асансьора. Градът замръзна от другата страна на стъклото.

Страх се промъкна в сърцето на Лина.

— Тя умря преди трийсет и една години — изтъкна Луис, като продължаваше да натиска копчето. — Жертва на шантава автомобилна катастрофа. — Той я изгледа с вдигнати вежди. — Поне такова беше заключението на полицията. Но аз знаех, че не е така. Винаги съм го знаел. Баща ти уби жена ми. Казвал ли съм ти как е станало, Лиана?

Тя не отговори. Погледна таблото и видя, че се намират между двайсети и двайсет и първи етаж.

— Явно не съм. Но мисля, че е редно да научиш какво е направил баща ти. Време е ти и целият свят да разберете какво точно се е случило.

Сърцето на Лиана се беше качило в гърлото й. Тя си спомни колко странно се бе държал Луис на дансинга, как мислите му бяха насочени изцяло към баща й. Изведнъж усети, че я грози опасност.

— Онази нощ времето беше отвратително — продължи Луис. — Двамата с Ан се скарахме и тя излезе във виелицата. Опитах се да я спра, но не пожела да ме чуе. Качи се в колата и потегли, нямаше как да тръгна след нея. По онова време имахме само една кола. Помня колко се разтревожих за нея. Ан никога не караше в сняг. Минаха часове, а от нея нямаше никаква вест. Започнах да звъня на приятели и роднини, но никой не я беше виждал. Никой не знаеше къде е.

Той сякаш се връщаше в миналото, право във времето и на мястото, където определено не се чувстваше добре. Затвори очи.

— И тогава се обади полицията. Казаха ми, че колата на Ан излязла от пътя и паднала от моста недалеч от дома ни.

Той махна пръста си от светещия бутон и асансьорът рязко потегли. Лиана го гледаше как отдръпва ръката си. Всичко това беше нагласено. И тя се беше хванала. Погледна към вратата на асансьора и се запита какво ли ще има зад нея, когато се отвори.

— Беше ужасно — въздъхна Луис. — Да изляза от къщата, да се втурна през снега до моста, да видя колата й долу в реката, да осъзнавам, че няма начин да е оцеляла при това падане, да зная, че моята Ан е мъртва. — В гласа му зазвуча гняв. — Знаеш ли какво ми причини това? Знаеш ли колко дълго чаках този момент?

„Кой момент?“

Лиана опря гръб на вратата на асансьора. Някъде далеч в тъмните ъгълчета на съзнанието си тя предусещаше накъде води всичко това, разбираше значението на думите му, но отказваше да повярва — защото не можеше да е истина.

Луис пристъпи към нея. Яростта внезапно се изписа на лицето му, гореща и жива. Беше черна като страха й, черна като роклята й и изпълваше кабината до пръсване.

— Още преди да науча, че гумите й са били спукани от стрелба, аз знаех, че това не е било злополука — тихо каза той. — Двамата с баща ти се съдехме от години. Два дни след като спечелих на последна инстанция, той си отмъсти, като уби един от малкото хора, които имаха значение за мен. — Очите му се превърнаха в твърди камъни от омраза. — Затова сега аз ще му отнема всичко.

Лиана се сви и се дръпна уплашено от него, очите й се разшириха от изумление. Коленете й едва не се подкосиха, когато осъзна думите му. Светът започна да се размазва пред очите й, когато всички парчета от последните няколко седмици застанаха по местата си.

— Ти! — ахна тя.

Луис се пресегна и сграбчи ръката й.

— Точно така — изръмжа. — Аз.

Асансьорът спря.

Блестящата хромирана врата се плъзна встрани и разкри дълъг, елегантно обзаведен коридор, който се простираше пред тях на редуващи се светли и тъмни участъци.

Кабинетът на Лиана беше в края му. Луис я бутна толкова силно през вратата, че тя се блъсна в отсрещната стена. Там имаше масичка. Лиана посегна да се задържи за нея, но не успя. Падна отгоре й и я преобърна.

— Ставай.

Но масичката не беше празна. На нея имаше лампа, която сега се търкаляше на пода. Лиана я сграбчи и се обърна да я хвърли към него, но Луис се беше преместил. Той хвана лампата, докато Лиана замахваше към лицето му, и я запрати в ъгъла, където тя се пръсна на парчета.

— Не си достатъчно бърза — подигра й се. — Ставай.

Тя се подчини. Луис я хвана за ръката и я помъкна към кабинета. Стъпките им отекваха като кастанети по полирания мраморен под.