Кристофер Смит - Пето авеню

Лиана вдигна глава. „Не се и съмнявам, че съжаляваш“ — помисли си тя. Знаеше, че произнасянето на речта означава за него повече, отколкото откриването на хотела. Но нея я вълнуваха по-важни неща.

— Настоявам да ми кажеш какво знаеш. Кой е убил сестра ми?

Той я поведе през празното помещение към асансьорите.

— Ще направя нещо по-добро за теб. Няма да ти казвам, а направо ще те заведа при него.

— Ще ме заведеш при него ли?

— Спокати го държи горе. Човекът, когото търсиш, се намира в кабинета ти. Предлагам да се изправим пред кучия син и да сложим край на това.

Джак Дъглас чу чаткането на токчетата на Елизабет Редман и видя сянката й да се плъзга по северната стена, преди да види самата нея.

Той спря да крачи напред-назад в розовото фоайе и се обърна да изчака появата й в края на дългия коридор. Беше облечена в кремав копринен костюм от толкова деликатна материя, че прозрачността му щеше да си личи, ако кожата й не бе толкова бледа. Докато тя вървеше към него, Джак не видя в поведението й нищо, което да намеква, че е раздразнена или изненадана от неочакваното му посещение.

Знаеше обаче, че тя няма да е доволна да го види. Беше дала ясно да се разбере, че го смята за отговорен за смъртта на Селина.

Джак тръгна към нея, като си мислеше, че ако не се съгласи да му помогне, в скоро време може да види и другата си дъщеря мъртва.

— Съжалявам за натрапването — извини се той. — Но трябва да говоря с Джордж. Знаете ли къде е той?

При споменаването на името на съпруга й в походката на Елизабет Редман се забеляза леко колебание. После тя спря в средата на коридора и хладно отговори:

— Съпругът ми не е тук, господин Дъглас.

И без да каже нито дума повече, влезе в дневната.

Джак остана за момент на място, преценявайки възможностите си, след което тръгна след нея. Откри я в другия край на стаята, при прозореца с изглед към града и примигващите светлини на хотел „Пето авеню“. Дори да беше доловила присъствието му, не го показа с нищо.

Нямаше време за игрички.

— Знам кой уби Селина — каза той. — Знам кой е заложил експлозивите на прожекторите. Ако искате да хвана този човек и да сложа край на това, съветвам ви да престанете с глупостите и да ми помогнете, госпожо Редман.

Потресена от тона му и от думите, които изрече току-що, Елизабет се обърна.

— Къде е Джордж? — отново попита той. — Трябва да знаете къде е отишъл.

— Знаете кой е убил Селина?

— Знам — потвърди той. — Но трябва да говоря с Джордж.

Тя се дръпна от прозореца и седна на един стол, тапициран с бял кретон. Изглеждаше ужасно уморена.

— Не зная къде е. Излезе преди час. Не ми каза къде отива.

— Това необичайно ли е?

— Разбира се, че е необичайно.

— И нямате представа къде е отишъл?

— Никаква — каза Елизабет. — Получи писмо по куриер и излезе. Не ми каза къде отива.

Мислите на Джак препускаха.

— Какво писмо? — попита той. — От кого?

— Не зная.

— Вие четохте ли го?

— Не ми позволи.

— И е излязъл, след като го е получил?

— Да. Каквото и да пишеше в него, съдържанието го разстрои много.

— Как го е разстроило?

— Не съм го виждала такъв преди. Джордж изглеждаше уплашен. Видях страха на лицето му, докато прибираше писмото в джоба на сакото си. Личеше му, че е уплашен, но имаше и нещо друго. Някаква емоция, която не можех да определя. Поне не тогава.

— А сега можете, така ли?

Елизабет замълча за момент, но после кимна.

— Да. Виждала съм такъв поглед и преди. Виждах го много често в очите на Лиана, докато растеше. — Тя пое дъх. — Джордж изглеждаше невероятно тъжен, сякаш е бил измамен от нещо, към което винаги се е стремял. Това видях на лицето му — зад страха.

— Каква може да е причината?

— Не зная. Но може би ще получа по-добра представа, ако ми кажете кой е убил дъщеря ми.

— Луис Раян.

Тя почти не реагира на думите му и макар да бе изненадан, Джак предположи, че може би от самото начало е подозирала, че е бил Раян, но никога не е предполагала, че той ще стигне дотук след толкова много години.

За момент Елизабет остана абсолютно неподвижна, после стана и отново отиде до прозореца.

— И сега Лиана е в ръцете му.

Джак вдигна телефона на масата.

— На кого звъните? — попита Елизабет.

— На полицията.

— Писмото е било от Луис Раян — каза тя. — Знаете го, нали?

— Сега знам. Мисля, че съпругът ви е при него.

— Той смята, че Джордж е убил жена му, Ан. Винаги е мислил така. Но предполагам, че знаете и това.