Кристофер Смит - Пето авеню

Елизабет направи крачка към него и излезе от сянката.

— Какво има? — попита. — Нещо за Селина ли?

Джордж не отговори. Надигна се с усилие от стола си и отиде при бара. Избра си висока чаша с позлатен ръб и си наля скоч. Отпи.

Елизабет го гледаше, усещаше страха му почти толкова ясно, колкото и внезапното му напрежение, и се чувстваше ненужна, неспособна да му помогне.

Отиде до него.

Джордж остави празната чаша на бара и си наля още. Сякаш мина цяла вечност, преди най-сетне да отговори.

— Не — каза той. — Не е за Селина.

— Тогава за какво е?

— Не мога да ти кажа — отвърна той. — Поне сега. Така че, моля те, не ме притискай. Трябва да изляза.

Елизабет го загледа как се отдалечава от нея.

В другия край на стаята, оттатък мрака и тишината, смътно блещукаше огромно огледало от 18-и век. Джордж се поколеба пред него и тялото му се скова. Поставено в рамка и натежало от възрастта, бледото му лице се открои в нощта, светещо като някаква странна далечна луна. Той се взираше в отражението си и сякаш не познаваше човека, който отвръщаше на погледа му.

Елизабет отиде при него.

Прегърна го и остана така. Изгаряше от желание да разбере какво става, но му имаше достатъчно доверие да не го пита, вместо това просто стоеше мълчаливо и усещаше как тялото му постепенно се отпуска до нейното.

— Трябва да вървя — каза той.

— Зная.

— Искам да останеш тук.

— Не мога.

Той се обърна и я целуна по устните. Двамата се взираха един в друг за един дълъг момент, после Джордж се отдръпна от прегръдката й. Усмихна се с усилие.

— Може да се забавя — рече той. — Не ме чакай. Нали?

На Елизабет внезапно й призля. Отстъпи крачка назад и го загледа как оглежда кабинета си. Сякаш го виждаше за първи път, а може би за последен.

С неохота проследи как той отива до двойната махагонова врата и излиза в коридора.

Тръгна след него.

— Не съм чак толкова уморена — каза тя. — Не мисля, че ще мога да заспя.

Коридорът бе дълъг и потънал в сенки, толкова тъмен, сякаш се осветяваше от газени лампи. Изабел, семейната котка, беше излязла от библиотеката и сега подтичваше след Джордж, вдигнала високо опашка. Сенките им се сливаха по тавана в някаква деликатна прегръдка.

— Ще говорим, когато се върнеш — каза Елизабет. — Нали?

— Обичам те — добави тя.

Джордж вдигна ръка в отговор. После стигна до ъгъла и изчезна.

Десет минути по-късно, когато мина през въртящата се стъклена врата на „Редман Интернешънъл“, Джордж се поколеба само за миг, преди да продължи към черния мерцедес, който чакаше при тротоара.

Винсънт Спокати се беше облегнал на вратата на шофьора.

— Господин Редман — поздрави той и леко кимна. — Радвам се, че успяхте.

Джордж го погледна, запомни лицето му, но не каза нищо. Качи се в лимузината и се озова лице в лице с жената.

Беше поразителна. Облечена изцяло в черно, с прибрана назад дълга тъмна коса. Устните й леко се стегнаха, когато той седна до нея.

В колата имаше още един човек. Седеше от другата страна на жената и лицето му беше като замръзнала маска. Майкъл Арчър.

Двамата мъже впериха погледи един в друг. Мълчанието натежа в купето.

Джордж понечи да каже нещо, когато жената започна да го претърсва. Ръцете й бяха бързи и не пропускаха нищо. Тя докладва на Спокати, когато той надникна през отворената врата.

— Чист е.

Спокати огледа Майкъл и Джордж.

— Господи — възкликна. — Да можете да се видите само. Човек ще си помисли, че отиваме в моргата, а не на празненството. Я по-ведро, по дяволите.

Музиката се засили, избухнаха аплодисменти и Лиана продължи през тълпата, като се усмихваше на хора, които не познаваше, кимаше на онези, които се оказаха нейни познати, и се питаше къде ли е Майкъл.

Нямаше придружител. Беше заобиколена от стотици усмихващи се и смеещи се хора, но никога досега не се бе чувствала толкова сама. Къде се губеше той? Беше го помолила изрично да дойде в осем, за да се появят заедно на тържеството в осем и половина. Но ето че наближаваше десет, а от него още нямаше нито следа.

Нито пък от Луис.

Сама, Лиана тъкмо приключи с поздравяването — по име — на по-голямата част от хиляда и осемстотинте души, сред които бяха френският посланик, британският посланик, графиня Кастелани и слепият й съпруг граф Луфтвик, лейди Йонеско от Испания, кметът и губернаторът на Ню Йорк. Сама беше дала интервюта на подбрани представители на пресата — изтощителна задача, която не мина добре. Всички искаха да знаят защо е приела поста, въпреки откритата вражда между баща й и Луис Раян. И всички искаха да научат дали има някаква информация за Селина.