Кристофер Смит - Пето авеню

Обади се оператор. Докато Джак му описваше накратко ситуацията, Елизабет заговори отново.

— Но Джордж не я е убил — заяви тя. — Как би могъл? Ан Раян беше първата му любов.

Джак я погледна. Настроението в стаята се променяше.

— Забравете — каза той на оператора. — Много хора са въвлечени, включително и родителите ми. Кажете на лейтенант Грийнфийлд, ще че го чакам при хотела. И пратете екип на летище „Кенеди“. Самолетът на Даяна Крейн ще кацне в полунощ. Искам да съм сигурен, че с нея и с майка й няма да се случи нищо.

Той затвори.

— Трябва да тръгвам.

Но Елизабет се беше пренесла на друго място и в друго време. Тя се взираше в Джак.

— Какво бихте сторили, ако бяхте на мое място, господин Дъглас? Той си мислеше, че не зная, но аз знаех. Проследих ги една нощ до един хотел в Хартфорд. Гледах ги как влизат вътре, бях на не повече от стотина метра от тях.

Той се канеше да каже, че това не му влиза в работата, че трябва да тръгва, но внезапно осъзна какво се разкрива пред него.

— Не можете да си представите болката — говореше тя. — Да ги гледам как се смеят, как се държат за ръце. Но аз обичах Джордж. Бяхме сгодени и бях готова да направя всичко, за да го задържа. От моя гледна точка Ан Раян беше отрова. И затова я убих. Взех една от пушките на Джордж, отидох в дома й и видях, че колата й я няма.

Тя погледна нагоре към тавана.

— Беше късно. Знаех, че рано или късно ще се прибере, така че спрях колата си на около километър и половина надолу по пътя и се скрих в гората до къщата й. Времето беше ужасно онази нощ. Имаше виелица. Останах часове сред дърветата, преди да видя как колата й се появи на пътя и поднесе в снега, докато приближаваше моста. Помня, че когато дръпнах спусъка, бях абсолютно спокойна, също като сега. Дори гърмежът не ме стресна. А когато колата падна от моста, изпитах единствено облекчение. Тя беше излязла от живота ни. Проблемът беше решен. Върнах се бързо при колата си и се махнах, преди полицията да пристигне.

Джак не можеше да повярва на ушите си.

— Нима вие сте убили Ан Раян?

Елизабет се усмихна.

— Имате остър ум, господин Дъглас. По-остър, отколкото си мислех. Да, аз я убих. Бях отчаяна и я убих. Това бе най-доброто и най-лошото нещо, което съм правила през живота си. И макар да премахнах Ан Раян от живота ни, дъщеря ми е мъртва заради тази постъпка, а сега съпругът ми и другата ми дъщеря са в опасност.

Джак стоеше като треснат.

— Можели сте да сложите край на това.

Не стана ясно дали Елизабет го е чула.

— Така и не казах на Джордж — рече тя. — Но си мисля, че винаги е знаел. Просто никога не намери смелост да попита. — Погледна Джак. — Но вие ще промените всичко това, нали, господин Дъглас? Ще кажете на Джордж. И на полицията.

— Нямам избор.

— Разбира се, че нямате — съгласи се тя. — Вие сте честен човек.

Времето напредваше. Трябваше да се срещне с Грийнфийлд пред хотела, преди той и хората му да влязат вътре. Минаваше покрай Елизабет, когато тя каза:

— Обичам семейството си, господин Дъглас. Казах ви това за тяхно добро, не за мое. Разбирам последиците — ще вляза в затвора. Но ще си заслужава, ако стигнете навреме и не позволите на Луис Раян да нарани някого от тях.

— Казвал ли съм ти, че ми напомняш за жена ми?

Намираха се в един от външните асансьори. Отвъд затъмнените стъкла, гледащи към Горен Истсайд, покрай тях се носеха сияещите небостъргачи на Пето авеню. Лиана погледна Луис, който сякаш се бе облегнал на града, с ръце на хромирания парапет и леко носталгично изражение. Никога не бяха засягали тази тема, но Лиана знаеше, че навремето той е обвинил баща й в убийството на Ан Раян.

Нямаше представа защо спомена жена си и определено нямаше намерения да го пита — умът й бе зает с друго. Тя погледна светещото табло на асансьора.

— Почти стигнахме, Луис.

Но той не й обърна внимание.

— Мисля, че тази вечер би се харесала на Ан — каза. — Винаги е обичала празненства. Беше идеалната домакиня — прекрасна, остроумна, духовита, изтънчена. Ан можеше да печели приятели със същата лекота, с която аз като че ли си създавам врагове. — Той се усмихна на спомена. — Ако беше жива днес, можеше да заложиш задника си, че баронът и баронесата щяха да ни канят на вечерните си партита. Биха се влюбили в нея точно като мен. Всички я харесваха.

Лиана разбираше, че трябва да отговори нещо, но не искаше да го окуражава. Убиецът на сестра й се намираше в кабинета й. Трябваше да се съсредоточи върху това, а не върху жената на Луис Раян. Прииска й се асансьорът да се движеше по-бързо.