Кристофер Смит - Пето авеню

Лиана вдигна лице към топлия бриз и се опита да се съсредоточи върху проблема, който стоеше пред нея — тазвечерното празненство. Беше възнамерявала да го пропусне, но майка й с шестото си чувство настоя да присъства.

— Баща ти очаква да го подкрепиш.

Иронията в думите почти я беше разсмяла. „Досега нямаше нужда от моята подкрепа.“

Още преди четири часа трябваше да се срещне с Елизабет в имението им в Кънектикът и да й помогне с последните приготовления. Лиана не можеше да проумее за какво майка й се нуждаеше от помощта й, особено след като и двете знаеха, че Селина щеше да се погрижи за всичко. Както винаги!

Тя застана на опашката за вестници пред една будка. Някакъв мъж се нареди до нея. Лиана го изгледа косо. Висок и мургав, с ъгловато лице, облечен в твърде топло за сезона черно кожено яке, което излагаше на показ широките му рамене и увесения през врата фотоапарат.

Лиана го беше виждала и преди.

Дойде нейният ред. Без да обръща внимание на многобройните вестници със снимка на баща й, Селина и новата сграда на първа страница, тя помоли продавача за последния брой на „Интервю“, плати и мушна списанието в цветната огромна „Прада“, която висеше на рамото й.

Отново хвърли поглед към мъжа с коженото яке и забеляза, че я гледа, докато поемаше нагоре по Пето. Не бе купил нищо от будката, а сега я следваше. Чак когато мерна отражението му в една витрина, едва тогава забеляза, че я снимаше.

Лиана се обърна и тъкмо да го попита за кой вестник работи, когато видя затъкнатия под якето револвер.

Стресната, тя го погледна в очите, докато мъжът сваляше фотоапарата. Той се усмихна и Лиана го позна. Сутринта в парка той седеше на съседната пейка. Тогава й се беше сторило, че я наблюдава. Сега го знаеше със сигурност.

— Довечера — проговори мъжът, — след като извадя снимките, ще ги забода на стената в спалнята ми до другите ти снимки. — Усмихна се широко и откри равни бели зъби. — Скоро, преди да се усетиш, Лиана, планирам да те взема с мен вкъщи и да ти ги покажа лично.

Тя побягна с такава скорост, че списанието изпадна от чантата й на тротоара. Страниците се отвориха като ветрило. Пред нея едно такси чакаше клиентите да слязат. Лиана се втурна нататък. Мъжът я последва.

— Чакайте! — извика тя, но таксито вече беше потеглило. Бърз поглед през рамо потвърди, че мъжът не изоставаше. Дръжката на револвера му проблясваше под лъчите на залязващото слънце. Лиана се канеше да извика за помощ, когато друго такси отби до тротоара. Обезумяла от страх, тя затича към него и се качи веднага щом възрастната двойка слезе.

Затръшна силно вратата и я заключи миг преди мъжът се добере до нея. Лицето му беше на сантиметри от стъклото, разкривено от гняв, сякаш го бяха лишили от наградата му. Той удари прозореца с ръце и Лиана се сви на седалката.

Таксито не помръдваше. Лиана погледна към шофьора и видя, че той чакаше да се включи в трафика.

— Онзи има пистолет! — изкрещя тя. — Да се махаме!

Шофьорът мигом прецени ситуацията и натисна газта, като едва не предизвика катастрофа, докато се вклиняваше в трафика в посока към Уошингтън Скуеър.

Лиана погледна през задното стъкло. Мъжът стоеше на тротоара с отпуснати до тялото ръце.

— Не разбрах, че сте в беда — каза шофьорът. — Добре ли сте? Искате ли да ви закарам в полицията?

Тя се замисли, но се отказа.

— Той ще изчезне още щом завием зад ъгъла. — Облегна се на изтърканата винилова седалка. — Само ме оставете пред „Редман Интернешънъл“ на Пето и 49-а. Колата мие там.

— Не бих се обзаложил на това.

— Какво искате да кажете?

— Майтап ли си правите с мен?

— Не знам за какво говорите.

— Никой ли вече не се интересува от новините? — Той изрече бавно: — Тази сутрин три бомби са избухнали на покрива на сградата.

Лиана пребледня. Сестра й и баща й днес бяха там, за да подготвят тържеството.

— Има ли ранени?

— Няколко души. Един мъж е щял да умре, ако не е била Селина Редман. Спасила му е живота.

Лиана стисна челюст.

— Как?

С бързата си реакция, така казаха по радиото. Тя е герой.

— Ама че кучка!

Шофьорът спря на червен светофар и я погледна в огледалото, чудейки се дали я е чул правилно.

— Да не би да познавате семейство Редман?

Лиана отново се запита защо изобщо й пукаше за безопасността на семейството й. След всичките случаи, когато родителите й я бяха пренебрегвали, след всичките пъти, когато бяха предпочитали Селина пред нея, как можеше да изпитва нещо друго освен презрение?