Кристофер Смит - Пето авеню

— Колко още ще продължи?

Тя погледна часовника си.

— Полицейските части са в пълен състав. Вече провериха първите осемнайсет етажа. С помощта на кучетата не бих се учудила, ако приключат до няколко часа и ни оставят време да дадем официално изявление пред пресата и да се подготвим за празненството.

— Ако изобщо някой се появи — отбеляза Джордж.

— Ще дойдат — увери го тя. — Дори само защото са платили по десет бона за двойна покана, само заради това ще дойдат. Пък и да си спомняш празненство на мама някога да се е проваляло?

Джордж повдигна вежди. Тя имаше право.

Двамата отидоха до бара.

— Е, кой го е направил? — попита Селина.

— Представа нямам. Не съм спрял да си блъскам главата, откакто ми се обади.

— Свързах се с фирмата доставчик и оттам ме увериха, че всеки прожектор е бил проверен преди доставката. Ако е вярно, не казвам, че е, това може да означава единствено, че някой тук, на място, е заложил бомбите.

— Полицията разпита ли хората, които ги монтираха?

— В момента ги разпитват, но не мога да разбера защо не са използвали по-мощна бомба. Трите, които се взривиха, не са били с висока мощност и не биха могли да причинят големи щети. Били са с твърде малък обсег на действие.

— И аз това си мислех.

— Е, за какво е всичко тогава?

Джордж вдигна рамене.

— Кой знае? Може дизайнът на сградата да не допада на някого. — Незнайно как баща й винаги успяваше да запази чувството си за хумор дори в ситуации като тази.

— Има ли реакция от РРК? — попита тя.

Робъртс, Ричардс и Кравис — известни като РРК, бяха инвеститорската група, която Джордж беше наел да помогне за финансирането при поглъщането на „Уест Текс Инкорпорейтид“. Въпреки че Джордж имаше ресурси, без финансовата инжекция от 3.75 милиарда долара на РРК, без техните умения и банкови гаранции нямаше как да финализира сделката сам.

— Още нищо — отговори той, — но със сигурност тази вечер ще има. Вероятно това ще е поводът, който Франк Ричардс търсеше. Така и не подкрепи поглъщането. Ако реши, че някой е заредил с експлозиви прожекторите, за да насочи вниманието към падането на акциите ни или да протестира срещу изкупуването на „Уест Текс“, няма да му мисли и веднага ще се оттегли, независимо от предварителните договорки.

Селина го знаеше. Въпреки че имаше други банки и инвеститорски групи, които можеха да поемат риска при тази сделка на баща й, малцина имаха опита на РРК при кредитираното изкупуване.

— Днес виждала ли си се със сестра си? — поинтересува се той. — Майка ти я търсеше. Имаха уговорка да й помогне да се приготви за празненството.

— Нима мама е очаквала тя да се появи? — Селина наклони глава. — Лиана вероятно изобщо не знае за станалото тук.

— Трябва да звънна на майка ти. Обещах да й се обадя веднага щом науча нещо. Ако видиш Лиана, кажи й, че майка ви се нуждае от нея.

Макар да бе сигурна, че едва ли ще види сестра си преди празненството, Селина кимна и изпрати баща си до вратата. Пресата ги чакаше с насочени камери и микрофони.

— Може да излезеш през един от страничните входове.

— И да изгубя симпатията им, когато имам най-голяма нужда от нея? Забрави.

В следващия миг вече беше навън, заобиколен от репортери, и отговаряше на въпроси. Селина се загледа за момент, после се обърна и се зае отново със задачите си. Все още имаше много работа преди празненството.

Слънцето тъкмо беше започнало да се спуска зад назъбения хоризонт на Манхатън, когато Лиана Редман напусна Уошингтън Скуеър.

Беше прекарала целия ден в парка — в четене на последния брой на „Вог“, в разговори с познати и лениво съзерцаване на разхождащите се.

И сега, докато подминаваше големия празен фонтан и наближаваше бялата арка, тя гледаше как децата играеха с родителите си и поспираше, когато видеше баща да завърта във въздуха дъщеря си, а после продължаваше, без да забележи мъжа, който я снимаше.

Вечерта полека се спускаше, но въздухът беше топъл и въпреки лекото облекло — шорти и тениска, не й стана хладно. Двайсет и пет годишна, Лиана Редман имаше дълга, гъста черна коса, която, за нейно огромно неудоволствие, беше наследила от баща си. Независимо че не беше красавица като по-голямата си сестра, притежаваше нещо, което караше хората да я заглеждат.

Излезе от парка и тръгна нагоре по Пето авеню. Тротоарите бяха пълни с хора. Група от петима тийнейджъри на скейтбордове се стрелна покрай нея с писъци и крясъци и се промуши през тълпата като цветна лента в червено, бяло и яркозелено.