Кристофер Смит - Пето авеню

Мъжът стоеше на прага и напрегнато се взираше. Нещо в лявата му ръка проблесна и Лиана видя, че държи пистолет.

Тя застина напълно неподвижна, затаи дъх. Макар да не беше напълно сигурна, мъжът й заприлича на днешния й преследвач…

Паниката се надигна и стегна гърлото й. Тя се отдръпна в сянката и се почуди как беше проникнал дотук без карта за асансьора. Мъжът направи няколко крачки напред. Не влезе, а се промъкна като котка, като не спираше да се оглежда, докато вървеше към бюрото на баща й.

Не трябваше да допусне да я види.

В края на бара имаше библиотека, която стърчеше на шейсет-седемдесет сантиметра от стената. От едната страна имаше малко пространство, където можеше да се скрие. Докато мъжът гледаше в противоположната посока, Лиана се шмугна. Роклята й прошумоля. Мъжът чу шума, завъртя се и се прицели. Лиана застина. Погледите им се срещнаха.

— Кой, по дяволите, сте вие? — извика тя.

Мъжът направи крачка встрани от бюрото на баща й и свали пистолета. След миг мълчание произнесе:

— А, ето къде сте били!

— А аз ви попитах кой сте!

— Антонио Бенедети — представи се той, — от охраната. — Пристъпи към нея и Лиана видя, че не е преследвачът й, а само приличаше на него. Сърцето й биеше бясно.

— Какво правите тук?

— Търся ви — отговори той. — Закъснявате за празненството. Родителите ви ме пратиха да ви намеря.

— И за целта ви е необходим пистолет?

— Госпожице Редман, след случилото се тази сутрин всеки член от екипа на охраната носи пистолет.

Тя го погледна изпитателно. Беше висок и смугъл, с изсечени и привлекателни черти. Излъчваше самоувереност, която я привличаше. Пое си дъх, а мъжът отвори вратата и я задържа.

— Майка ви е много ядосана. Ако не отидете в скоро време в лобито, ще ме уволни. Идвате ли?

Лиана се поколеба, после тръгна. Докато минаваше покрай него, каза:

— Сестра ми днес спаси човешки живот. Най-малкото, което аз мога да сторя, е да ви запазя работата. Да вървим.

Асансьорът се спусна надолу като камък.

Лиана гледаше осветените бутони на таблото и светкавичното преминаване на етажите. Долови глъчката на тълпата, почувства под краката си завладяващия ритъм от оркестъра и я обзе нервна треска. Никога не се чувстваше в свои води на такива събития. Познатите й сред поканените вероятно се брояха на пръсти. Това беше светът на родителите й и сестра й, не нейният. Защо изобщо я бяха поканили?

Погледна мъжа до себе си и забеляза, че я наблюдаваше. Отново си помисли колко е привлекателен. Хвърли поглед към лявата му ръка и не видя халка. Обещаващо, но животът я беше научил, че отсъствието на халка не означава нищо.

— Какво мислите за шанса това място да бъде вдигнато във въздуха тази вечер? — поинтересува се тя.

Въпросът й изобщо не го смути.

— По-малък от нулев.

— Е, стига де! — възкликна Лиана. — Не мислите ли, че баща ми е планирал нещо, с което да прикове вниманието на целия свят? Като снайперист на покрива? Или пожар?

Той вирна глава.

— Нима според вас баща ви е поставил онези експлозиви в прожекторите?

— Не бих се учудила.

— Но имаше ранени, сестра ви едва не загина.

— Много жалко!

— Все още не разбирам какво искате да кажете. Защо му е на баща ви да прави нещо толкова абсурдно? Няма смисъл.

— В безплатната реклама, господин Бенедети, има много смисъл.

Той се облегна на стената и я погледна изпитателно.

— Сама не вярвате на думите си, нали?

Лиана му хвърли гневен поглед.

— Това е без значение! По-интересно е в какво вярват другите.

Асансьорът спря. С отварянето на вратата нахлу струя свеж въздух, музика и глъч. Лиана остана неподвижна за миг, без още никой да е забелязал присъствието й, и огледа тълпата. Нямаше нито един от нейните приятели, но накъдето и да погледнеше, всичко й напомняше за сестра й. От водната стена отляво до кристалните полилеи „Лалик“, които искряха над главата й, влиянието на Селина беше очевидно.

Преди време, когато сградата беше към завършване, Лиана помоли баща си да помогне с декорацията на лобито. Джордж я отряза с думите, че това било работа за професионалисти. За него остана скрита обидата, която Лиана изпита, когато беше решено, че Селина ще декорира лобито. Забеляза единствено гнева й и го отдаде на едно от нейните настроения.

Излязоха от асансьора.

— Беше ми приятно да поговорим — каза Бенедети.

— На мен също — отговори Лиана. — Оглеждайте се за снайперисти. Човек никога не знае.