Жозе Родригеш душ Сантуш: Последната тайна

— Патрисия? — изненада се Томаш. — Да, разбира се, моя колежка от университета в Сантяго де Компостела. Много симпатично момиче. Тя е от Галисия. Знаете ли, че галисийците и португалците са братски народи? — Внезапно разтревожен, той погледна италианката. — Защо? Какво става? Защо ме питате за Патрисия? Случило ли се е нещо?

Инспектор Феро внимателно изучаваше лицето му с присвити очи, сякаш се опитваше да прецени дали поведението и думите му бяха искрени. Замълча за момент, докато обмисляше следващия си ход и преценяваше доколко е удачно да играе с открити карти.

Накрая се реши.

— Професор Ескалона е мъртва.

Думите шокираха Томаш. Той отвори широко очи и отстъпи назад. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да припадне.

— Патрисия? Мъртва? — За миг остана с отворена уста, опитвайки се да осмисли чутото. — Но… Но… Какво говорите? Как… Как е… Какво се е случило?

— Била е убита.

Нов шок.

— Какво?

— Тази нощ.

— Но… но…

— Тук, във Ватикана.

Шокиран от новината, Томаш се олюля към масата с плана на Ватикана и рухна в едно голямо кресло.

— Патрисия? Убита? Тук? — Той с мъка произнасяше думите и клатеше глава, сякаш те бяха лишени от смисъл и той не можеше да ги разбере. — Но… Но кой… Защо? Какво се е случило?

Италианката бавно се приближи към него и сложи ръка на рамото му в знак на съчувствие.

— Тук съм, за да разбера. Вие също.

— Аз?

Валентина се прокашля, докато обмисляше как да пристъпи към въпроса.

— В разследването на всяко убийство има един човек, чиято роля е решаваща за изясняването на случая. Това е последният човек, с когото жертвата се е срещала или разговаряла.

Томаш се чувстваше толкова смазан, че едва успя да реагира на думите й.

— Да.

— Прегледахме списъка с повиквания в мобилния телефон на професор Ескалона от последните два часа преди смъртта й — добави Валентина, като внимателно подбираше думите си. — Можете ли да се досетите кой е бил последният номер, на който е позвънила?

Как е възможно Патрисия да е била убита? Томаш не спираше да си задава този въпрос. Толкова трудно му беше да го възприеме, че почти не слушаше събеседничката си.

— Кой?

— Вашият.

Студеният въздух в Дъблин обгърна самотния пътник, който слезе от току-що кацналия малък луксозен самолет „Чесна Сайтейшън X“. Вече минаваше два сутринта и летището се канеше да затвори за няколко часа. Това беше последният полет за деня, следващият беше в шест сутринта.

Пътникът носеше само ръчен багаж — делово куфарче от черна кожа, което дори не бе минало проверка, тъй като двумоторният реактивен самолет беше нает специално за него и беше излетял от малко летище. Мъжът последва указателните табели за изхода и недоволно промърмори, когато го накараха да мине през митницата. Самолетът му не беше напускал въздушното пространство на Европейския съюз и той не виждаше необходимост да показва документите си. Но тревогата му се оказа напразна, защото ирландският митничар само хвърли сънен поглед към паспорта на новодошлия.

— Откъде идвате? — попита той, движен по-скоро от любопитство, отколкото от служебни съображения.

— От Рим.

Ирландецът, който със сигурност беше съвестен католик, тъжно въздъхна, сякаш пътуването до Рим беше в списъка с пътешествията на мечтите му. Вероятно завиждаше на пътника, който току-що бе кацнал, но това не му попречи да се усмихне, след като му направи знак да продължи.

Когато стъпи в салона на терминала, пътникът включи мобилния си телефон. Кратка мелодия оповести, че апаратът отново работи. Мъжът въведе пинкода и телефонът веднага започна да търси мрежа. Това отне около две минути, през които той изтегли пари от банкомат. Телефонът се свърза с ирландския оператор, който му изпрати няколко съобщения, за да го приветства в страната и да го информира за цените на роуминга.

Новодошлият не им обърна внимание, набра по памет международния номер и зачака. Две позвънявания бяха достатъчни.

— Пристигна ли, Сикариус?

Пътникът излезе през автоматичните врати на летището и се озова в суровата и хладна прегръдка на атлантическата нощ.

— Да, Учителю — представи се той. — Кацнах преди няколко минути.

— Добре ли пътува?

— Чудесно. Спах като къпан.

— Най-добре си почини. Преди малко ти резервирах стая в хотел „Радисън“ на летището и…

— Не. Тръгвам веднага.

От другата страна на линията последва пауза и Сикариус чу тежкото дишане на Учителя.