Жозе Родригеш душ Сантуш - Последната тайна

Понтиверди се наведе към Томаш и присви очи:

— Професоре, ако не искате да го изслушате, само кажете. Ако трябва, ще се обадя на министъра! Дори и на президента! Но няма да позволя да ви безпокоят — и наперено размаха ръка във въздуха. — Траян ни е оставил тази невероятна архитектурна творба и вие ни помагате да я реставрираме. Какво са незначителните въпроси на полицията пред нещо толкова великолепно? — И допълни, като почти докосна с показалеца си носа на Томаш: — Ако трябва, ще говоря с президента!

Португалският историк се засмя.

— Успокойте се, професор Понтиверди. Нямам нищо против да разговарям с полицая. Как ви хрумна?

— Чуйте ме, професоре! Чуйте ме! — Той енергично размаха пръст към мъжа с вратовръзката и разпалено добави: — Знайте, че не ми коства нищо да пратя този imbecille , този cretino 15 15 Малоумник, кретен (ит.). — Б.пр. , този stronzo 16 16 Задник (ит.). — Б.пр. да върви на майната си!

Цивилният полицай побесня.

— Наричате ме imbecille ? Мен?!

Разтреперан от възмущение, италианският археолог се обърна към полицая и насочи обвинително пръст към него:

— Да, глупак такъв! Теб! Точно теб! Imbecille! Cretino!

Като видя, че нещата излизат извън контрол, Томаш дръпна професор Понтиверди настрана.

— Успокойте се — каза той с най-мекия тон, на който беше способен. — Няма проблем, професоре, ще говоря с господина. Всичко е наред.

— Никой няма право да ме нарича imbecille ! — протестираше полицаят с почервеняло от гняв лице, заплашително размахвайки юмрук във въздуха. — Никой!

— Imbecille!

— Успокойте се!

— Stupido! 17 17 Глупак (ит.). — Б.пр.

Като разбра, че няма да успее да укроти нестихващия гняв на италианския археолог, а полицаят все повече се нервира, Томаш бързо тръгна към костюмирания. Без да обръща внимание на безбройните обиди, които двамата събеседници си разменяха, носещи се като невидимо въздушно течение покрай него, той хвана за ръка полицая и го отведе настрана.

— Искали сте да говорите с мен? — попита той, като леко побутваше полицая по рамото, опитвайки да сложи край на спора. — Елате.

Цивилният полицай изкрещя още две псувни по адрес на Понтиверди, като жестикулираше усилено, но накрая се остави да го отведат.

— Porca miseria! 18 18 Проклятие (ит.). — Б.пр. — въздъхна, обръщайки се към португалеца. — За какъв се мисли този… този scemo 19 19 Глупак, тъпанар (ит.). — Б.пр. ? Видяхте ли го? Mamma mia! 20 20 Майчице (ит.). — Б.пр. Що за малоумник!

Когато реши, че са се отдалечили на безопасно разстояние, Томаш спря при „Виа Бибератика“ и се взря в посетителя.

— Е, кажете. Какво искате от мен?

Полицаят пое дълбоко дъх, за да регулира дишането си. Явно не можеше да се отърси от въздействието на скандала. Извади бележник от джоба и прегледа записките си, докато оправяше яката на сакото си.

— Професор Томаш Нороня от Нов лисабонски университет?

— Да, аз съм.

Полицаят се загледа в дървеното стълбище, което свързваше Форума на Траян с нивото на улицата, и направи знак с глава да го последва.

— Имам заповед да ви заведа във Ватикана.

Необичайна суматоха цареше на площад „Пий XII“, пред площад „Свети Петър“ и внушителната, щедро осветена базилика. Въпреки че по това време на нощта мястото обикновено беше спокойно, трескаво оживление разбуждаше пространството пред Ватикана. Няколко полицейски коли и линейка с включени въртящи се сини светлини, макар и без сирени, бяха паркирали на площада. Хора сновяха наоколо; едните очевидно бяха carabineri 21 21 Военна полиция (ит.). — Б.пр. , а други, облечени в бели престилки, изглежда, бяха парамедици.

— Какво става?

Цивилният полицай се престори, че не чува; беше го игнорирал и по време на краткото пътуване из пустите римски улици. Несъмнено спречкването с професор Понтиверди сред руините на Форума на Траян бе развалило трайно настроението му и го бе лишило от желание да отговоря на въпросите на своя спътник. Полицейският фиат без отличителни знаци ускори по „Виа ди Порта Анжелика“ и рязко спря пред високите стени на Ватикана близо до „Порта Анжелика“. Полицаят отвори вратата на автомобила и измърмори нещо, правейки знак на Томаш да го последва. Той излезе и вдигна поглед към огромния осветен силует вляво от него — емблематичния купол на базиликата „Свети Петър“, която в тъмнината приличаше на заспал великан. Двамата се отправиха към Апостолическия дворец. Полицаят вървеше напред с бърза крачка, а историкът го следваше, без да разбира какво точно става. Един висок мъж ги очакваше до „Порта Анжелика“, облечен в поразителен карнавален костюм на яркожълти и сини ивици и черна шапка. Служителят на реда го поздрави, сякаш това беше най-обикновено облекло. Клоун ли беше? На това място?