Жозе Родригеш душ Сантуш: Последната тайна

Codex Vaticanus!

Трудно й беше да го повярва, но чиновникът от Ватиканската библиотека, по заповед на префекта, наистина беше поставил на масата пред нея знаменития Codex Vaticanus . Тази реликва от средата на IV век беше най-старият запазен ръкопис от всички ръкописи на пълната Библия със Стария и Новия завет, което го превръщаше в най-голямото съкровище на Ватиканската библиотека. И, забележете, то беше поверено на нея. Невероятно. Дали някой в университета щеше да й повярва?

Патрисия изключително внимателно обърна страницата, сякаш се страхуваше да не повреди пергамента, въпреки че той беше защитен от прозрачното покритие, и незабавно се потопи в текста. Прочете първата глава от Послание до евреите; онова, което търсеше, беше в самото начало. Погледът й шареше по редовете, устните й шепнеха фразите на гръцки, сякаш произнасяше молитва, докато най-сетне намери думата, която търсеше.

— А, ето я! — възкликна тя.

Phanerón. 10 10 Открит, отворен (гр.). — Б.пр.

Беше изумително. Патрисия вече бе чувала за този термин, но едно беше да разговаря за това в кафенето на факултета и съвсем различно — да го види със собствените си очи в самата Ватиканска библиотека, изписан от калиграф през IV век, горе-долу по времето, когато Константин приема християнството и когато се провежда Първият Никейски събор, на който окончателно са поставени основите на христологическата теология. Беше изпаднала в екстаз. Усещането беше неповторимо. Само като си помислеше, че…

Отново чу шум.

Патрисия подскочи от уплаха и се върна в настоящето. Насочи вниманието си към Sala Inventario Munoscritti , вдясно от нея, откъдето отново долиташе шумът.

— Има ли някой? — попита Патрисия с треперещ глас.

Отговор не последва. Залата изглеждаше пуста, макар че не можеше да бъде напълно сигурна, при всички тези сенки в полумрака. Дали шумът не идваше от Sala Leonina ? От мястото, където се намираше, тя не можеше да види големия салон на библиотеката, затова нямаше как да разбере. През нощта от това място я побиваха тръпки.

— Signore! 11 11 Господине (ит.). — Б.пр. — извика тя на своя италиански с испански акцент, търсейки чиновника, който префектът беше повикал, за да й помага. — Per favore, signore! 12 12 Моля ви, господине! (ит.). — Б.р.

Цареше пълна тишина. Патрисия се подвоуми дали да остане на стола и да продължи работата си по ръкописа в мрачната атмосфера на това потискащо място, но истината бе, че внезапният шум и тежката тишина, която я обгръщаше, я напрягаха. Къде, по дяволите, се беше запилял чиновникът? Кой причини шума, който беше чула? Ако това бе той, защо не отговаряше?

— Signore!

Отново нямаше отговор. Обзета от необяснимо безпокойство, Патрисия внезапно се изправи, сякаш очакваше рязкото движение да прогони собствения й страх. Трябваше да разбере какво става. „За последен път се затварям сама в библиотека посред нощ“, каза си тя. В тъмнината предметите изглеждаха зловещи и страшни. Защо сега нейният Маноло не беше тук?!

Направи няколко крачки и пристъпи прага, решена да разкрие мистерията около изчезването на чиновника. Влезе в потъналата в мрак Sala Inventario Manoscritti и забеляза нещо бяло на пода пред краката си. Погледна надолу. Беше просто един бял лист хартия. Заинтригувана, Патрисия приклекна, наведе се и без да го вдига от пода, се взря в него.

„Какво, по дяволите, е това?“ — запита се тя. В същия миг видя как един силует се отдели от сенките и се насочи към нея. Сърцето й подскочи от уплаха и тя понечи да извика, но една огромна ръка притисна устата й и от нея излезе само приглушен, дрезгав стон. Опита се да избяга, но непознатият беше едър и силен и не й позволи да помръдне. Тя обърна глава, за да се опита да види нападателя. Не успя да различи чертите му, но замаяният й поглед съзря нещо да блести във въздуха. В следващия миг осъзна, че е нож.

Нямаше време да осмисли случващото се, защото усети пронизваща болка, която разкъсваше врата й и внезапно я остави без дъх. Опита се да извика, но не успя. В отчаяно усилие тя сграбчи острието, за да го изтръгне от гърлото си, но някой го държеше здраво, а силите започваха да напускат тялото й. Топла струя потече по гърдите й и в предсмъртна агония тя осъзна, че това беше собствената й кръв.

Това беше последната й мисъл. Изведнъж пред погледа й се разля светлина, която веднага бе изместена от мрак, сякаш някакъв ключ я угаси завинаги.

Четката отстрани пръстта, която в продължение на векове бе покривала камъка, прониквайки и в най-тесните процепи. Когато облакът от кафеникав прах се разсея, Томаш Нороня приближи очи до камъка като човек, страдащ от късогледство, и огледа работата си.