Жозе Родригеш душ Сантуш: Последната тайна

— Професор Нороня — поздрави непознатият с цветните дрехи, — моля да ме придружите.

Объркан от хода на събитията, Томаш се наруга мислено. Как можа да помисли един швейцарски гвардеец за клоун? Явно прекалено много му се спеше. Дрехите, които секунди преди това му изглеждаха смешни, бяха изработени по проект на един от най-великите художници в света, Микеланджело. Как може да е толкова глупав? Сигурно е заради часовата разлика.

— Къде отиваме?

— На място, където ви очакват.

Интересно, помисли си Томаш. Чудесен начин да отговориш на въпрос, без да кажеш нищо съществено.

— Тези костюми… — подхвърли португалецът, опитвайки се да го подразни. — Винаги ли сте облечени така?

Швейцарецът му хвърли сърдит поглед.

— Не — отвърна той с неохотния тон на човек, който не обича да говори за странното си облекло. — Имахме репетиция за парада пред Portone di Bronzo 22 22 Официалният вход на папския дворец. — Б.р. , а той вече бе затворен, когато ме извикаха по спешност.

Негодуванието на мъжа беше явно, затова Томаш примирено вдигна рамене и мълчаливо последва гвардееца из уличките и дворовете на Ватикана. Стъпките им гръмко отекваха по настилката. Изминаха петдесетина метра и стигнаха до един двор, обграден от пищната архитектура на Светия престол, над който се издигаше кръгла кула. Историкът веднага я разпозна; това беше старото седалище на Banco Ambrosiano , където сега се намираше Instituto per le Opere di Religione 23 23 Институт за религиозни дейности, известен като Ватиканската банка (ит.). — Б.пр. . Минаха покрай един пост на Ватиканската жандармерия, която се различава от Швейцарската гвардия и наподобява френската жандармерия. След това завиха надясно към аптеката.

— Пристигнахме — обяви швейцарският гвардеец.

Мъжът преведе госта през тайна врата. Изкачиха няколко стъпала, които водеха към остъклено преддверие, оборудвано със система за сигурност. Отвъд детекторите се виждаше зала с рафтове, пълни с книги. Минаха през системата за сигурност и влязоха вътре. Докато разглеждаше рафтовете със старинни книги, Томаш осъзна, че се намира във Ватиканската апостолическа библиотека. Прозорците гледаха към Апостолическия дворец, но вниманието на историка бе привлечено от някакво раздвижване до вратата, която водеше към „Салон Леонина“. Виждаха се двама швейцарски гвардейци, трима карабинери, двама монаси и неколцина други в цивилни дрехи. Говореха тихо; едни изглеждаха заети с работа, други наблюдаваха с угрижен вид, трети просто бездействаха.

Един служител заведе историка при човек в цивилни дрехи и заедно поеха през салона. Цивилният го водеше към жена в тъмносив делови костюм, застанала с гръб към тях. Беше се навела над масата и изучаваше нещо, което приличаше на план на сградата.

— Заподозреният е тук, инспекторе.

— Заподозрян?

Томаш едва не се обърна да види човека, за когото говореше мъжът, но внезапно си даде сметка, че заподозреният трябва да е той. Отнесена към самия него, думата „заподозрян“ го смути. Заподозрян? Но за какво? В какво се беше забъркал? Инспекторката се обърна и той преживя нов, този път по-различен шок. Тя имаше къдрава кестенява коса до раменете, чип нос и дълбоки, ясни сини очи. Същинска Жаклин Бисет. Нямаше никакъв грим, но изглеждаше прекрасно.

— Какво ви е? — попита тя и думите й смаяха и без това слисания професор. — Изглеждате така, сякаш сте видели самия дявол.

— Дявол ли? — отвърна Томаш, полагайки усилия да възвърне самообладанието си. — Не, един ангел.

Инспекторката цъкна с досада.

— Виж ти какъв късмет! — възкликна тя и отклони поглед. — Попаднах на джентълмен. Това потвърждава факта, че в Португалия има римско наследство.

Томаш се изчерви и сведе очи.

— Извинете, не можах да се въздържа.

Италианката бръкна във вътрешния джоб на сакото си, извади визитка и я размаха пред него.

— Казвам се Валентина Феро — представи се тя с делови тон. — Инспектор от Криминална полиция.

Гостът се усмихна.

— Томаш Нороня, джентълмен. В свободното си време преподавам в Лисабонския университет и съм консултант на фондация „Гулбенкян“. На какво дължа честта да бъда поканен на това необикновено място в този необичаен час?

Валентина се намръщи.

— Ако нямате нищо против, въпросите ще задавам аз — сухо каза тя и впери дебнещ поглед на котка в събеседника си, за да проследи реакцията му на следващите си думи. — Познавате ли професор Патрисия Ескалона?