Жозе Родригеш душ Сантуш - Последната тайна

— 80/503 е саркофагът с надпис Исус, син на Йосиф …

— Правилно. Занесохме го в една лаборатория в Едем и започнахме да вадим фрагментите, запазени в патината. Бяха много сухи; както и в канадската лаборатория, извличането на ДНК от ядрата на клетките се оказа много трудно. С месеци се занимавахме с този проблем, докато не случихме на страшен късмет. Частица от кост, обвита в дебел слой патина, беше запазила две непокътнати клетки. Беше истинско чудо. Много предпазливо успяхме да извлечем ДНК от ядрата на тези клетки. Бяха накъсани и имаше празноти, което много ни разочарова.

— Не е било възможно да възстановите пълната ДНК.

— Това беше истинският проблем. Професор Хаманс сравни показателите на двете ядра и разбра, че разчупванията и празнотите се намират на различни места. Онова, което липсваше в едното ядро, присъстваше в другото. Надеждата ни се върна. Професор Хаманс ми каза, че се нуждаем от уникална технология, която да комбинира двете ядра и да възпроизведе пълната ДНК от тях. Беше трудно и щеше да отнеме време, но не беше невъзможно. Събрах съвета от учени във фондацията и им разказах за проекта. Той беше одобрен и решихме да използваме целия наличен ресурс на Центъра за авангардни молекулярни изследвания, за да разширим изследванията. Построихме Ковчега за рекордно кратко време и монтирахме най-сложното оборудване на пазара и свръхмодерни лаборатории. Започнахме да клонираме животни — най-напред дъждовници и гущери. След това преминахме към бозайници, а по-късно и към примати — етап, на който се намираме в момента.

Валентина смръщи вежди.

— За какво са тези проучвания?

— Както вече ви обясних, искаме да клонираме човешки същества — отвърна той. — Това ще е следващата ни стъпка. А за да разрешим техническите проблеми, потърсихме помощта на професор Вартоломеев.

Италианката направи жест с ръка към оборудването наоколо.

— В този случай комплексът служи за клониране на хора…

Президентът поклати глава.

— Не. Това е само следващата стъпка.

— Тогава какво се опитвате да постигнете тук? Каква е главната цел на вашата дейност?

Въпросът накара Арпад Аркан да замълчи. Малките му очи, скрити под гъстите вежди, шареха зад визьора, преценявайки как ще реагира всеки от събеседниците на разкритието. Накрая домакинът вдигна тържествено епруветката в ръка, сякаш беше спортен трофей, и наруши кратката пауза.

— Ще клонираме Исус.

Бръмчене.

Всичко, което се чуваше в Кодеш ха Кодешим , беше монотонното непрестанно бръмчене на фризерите и работещия климатик. Сикариус се движеше изключително предпазливо, с изострени сетива, за да забележи и най-малкия сигнал, но монотонният шум му пречеше да открие мишената.

— Проклятие — изръмжа през зъби той. — Къде ли са?

Звукът беше неприятен и го изнервяше, но нищо не можеше да направи, а тренировките го бяха научили винаги да се приспособява към обстоятелствата. Опитвайки се да контролира раздразнението си, Сикариус бавно се промъкна в залата. Тялото му бе приведено в позиция за атака, очите му се взираха в пространството, търсейки заплаха, ръката му стискаше сикита , готова за действие. Беше страшно студено, термометърът на стената показваше един градус по Целзий, а ноздрите на натрапника изпускаха гъста пара. Определено не беше подготвен за такива полярни условия и може би не постъпи правилно, като не сложи скафандър. Знаеше, че вече е късно; не трябваше да се тревожи за това. Само мисията имаше значение.

Гласове.

Дочу гласове в далечината и почти въздъхна от облекчение и задоволство. Този шум беше сигурно доказателство, че присъствието му не е забелязано. Освен това най-сетне беше открил къде е мишената. Така имаше възможност да избере място за засадата и точния момент за атака. Какво повече можеше да иска?

Тръгна в посока на разговора и продължи с бавни крачки по един коридор; погледът му се стрелкаше наляво и надясно, като се стараеше да остане невидим. Гласовете се приближаваха, ставаха все по-ясни, докато накрая съзря първия силует. Застана неподвижно, като се опитваше да се слее с полумрака. Внимателно пристъпи встрани и се облегна на един шкаф с ампули, скрит в сенките.

Скрит в мрака, той внимателно разгледа силуета. Човекът беше в бял скафандър с маска, скриваща лицето, а това затрудняваше разпознаването. Течеше разтвор и когато силуетът обърна глава, за да каже нещо, Сикариус успя да го разпознае. Беше Учителят. Окуражен от факта, че най-сетне е видял своя съюзник, Сикариус направи няколко крачки напред и потърси друго скривалище, което да му предостави по-добра възможност за наблюдение.