Гордън Кембъл - Без свидетели

– Как, по дяволите, да се подготвя?

– Франк ще ти помогне. Той те научи на много неща досега.

Направих крачка назад, асансьорът се затвори и Дан Морган изчезна. Избрах номера на Франк Менендес, но не заради съвета на Морган. Просто последвах инстинктите си.

– Невъзможно е, Дъглас – каза Сю Менендес. – Напълно невъзможно. – Тя заплака и прекъсна разговора.

Напуснах читалнята, откъдето се бях обадил, и отидох замаян към салона за билярд. Беше пуст и мрачен, с изключение на далечния край, където една-единствена лампа „Тифани“ осветяваше двама мъже, играещи снукър. Седнах на висок стол в тъмната част и се втренчих в светлината на лампата, вслушвайки се в тракането на топките.

Опитах се да обмисля всичко. Рита щеше да се върне. Щеше да изглежда ослепително, облечена с един от тоалетите, които Морган ѝ бе избрал специално за съда – вероятно с бледосинята рокля, която Ан Хейстингс беше пробвала с пусната коса. Щеше да изрече лъжата, която Морган така внимателно ѝ бе помогнал да съчини. И освен ако Дъглас Маккензи, завършил право едва преди година и не представляващ каквато и да е заплаха за най-талантливите оратори в Аризона, не ѝ зададеше подходящите въпроси, които биха довели до правилните отговори, тя щеше да остави детето си в ръцете на Елдън Фелпс. Копнеех да се върнем в съда за непълнолетни.

Загледах се в далечния триъгълник от светлина, който падаше върху двамата мъже, докато се движеха около зелената маса. Отпуснах глава в дланите си. Изведнъж се озовах в асансьора. Излязох през главния вход на Първа национална банка и се затичах в мрака към Луърс Билдинг. Минах покрай строителната площадка на новия парк и мястото, където се намираше кръчмата на Хари Уилсън, преди да я срутят. Прескочих двама бездомници на улицата и се втурнах във фоайето на Луърс Билдинг, където претършувах джобовете си за ключа от асансьора, за да се кача до нашия етаж. Когато най-накрая стигнах горе, изтичах до кабинета на Морган и спрях внезапно пред вратата. Беше заключена. Бутнах я с рамо, но тя не поддаде. Взех един стол и тъкмо щях да го хвърля към нея, когато чух глас зад себе си.

– Какво става?

– Трябва да отворя вратата! – извиках. Портиерът ококори очи. – Работя тук. Казвам се Дъглас Маккензи. Отключете вратата.

– Виждал съм ви преди – каза мъжът.

– Хайде, моля ви. Важно е.

Той посегна към връзката с ключове, която висеше на колана му, и накрая намери подходящия. Отидох до шкафа зад бюрото на Морган, но и той беше заключен. Обърнах се истерично към портиера.

– Отворете проклетия шкаф!

– Е, определено нямам ключ от него.

– Разбийте го.

– Не мога.

– Трябва да го отворя!

– В шкафа с инструменти има железен лост, но аз няма да го използвам.

– Ще го донеса – отвърнах.

Взех лоста, разбих ключалката и влязох вътре. После закрачих бавно към моя кабинет, притискайки към гърдите си наръчника на Морган за водене на кръстосан разпит.

Докато четях настървено, осъзнах, че ако опитът на Морган за академично изследване ме учеше на нещо, то беше, че изкуството на кръстосания разпит не може да се усвои за една нощ с помощта на захабен, изцапан с кафе ръкопис. Нямаше смисъл да го правя. Между редовете прозираше страхът на Дан Морган от обиграните свидетели. Празното пространство на всяка страница ми подсказваше, че ще се изложа на следващия ден, когато вероятно най-интелигентната свидетелка, срещу която някога щях да се изправя, обучена от самия Морган, щеше да застане пред мен и да ме унищожи. Четях и си мислех, че сигурно става въпрос за някаква ужасна шега, но все пак реших да работя цяла нощ. Поне нямаше да имам проблеми със съня. Още от самото начало знаех, че няма да си легна тази нощ.

Извадих няколко жълти бележника и се постарах да подредя всичко, което бях чул от Франк Менендес. Опитах се да преценя какво бих могъл да постигна, ако действах честно и използвах информацията, с която разполагахме. Трябваше да разбера дали ще мога да разоблича Рита Едингтън. Работих ожесточено, горях вътрешно и накрая утрото настъпи.

Лицето на Том Галахър беше придобило сивкав цвят, когато той слезе от асансьора пред съдебната зала на Елдън Фелпс.

– Къде е Дани? – попита той.

– Още не е дошъл – отвърнах.

Беше много рано и Галахър и аз бяхме единствените хора в коридора на петия етаж. Не го попитах защо търси Морган – разбрах го от изражението му. Той извади ключовете от джоба и после пак ги прибра. Затвори очи и потърка носа си. След това изпусна дълга и тежка въздишка. После застина безмълвно, а вратите на асансьора се отвориха отново и оттам излезе Морган. Той се сепна. В следващия миг Галахър потвърди онова, което бяхме прочели на лицето му.