Джеймс Чейз - Разбери сам

— И таз хубава! — каза сдържано Кърман. — Адски ме изплаши.

Наведох се и повдигнах подобните на щипки пръсти. Все още бяха топли. Ръката падна на килима, след като я пуснах. Беше умрял скоро.

— Нещата изглеждат зле, що се отнася за Дедрик — отбелязах аз. — Сигурно са пристигнали, докато е говорел с мен.

— Мислиш ли, че са го отвлекли?

— По всичко личи. Повикай полицията, Джак. Нищо не можем да направим. Знаеш как реагира на нашата намеса Брандън. Ако сметне, че сме тършували из къщата, губейки време, ще вдигне голяма шумотевица.

Кърман посегна към телефона, но спря, наведе на една страна глава и се заслуша.

— Сякаш идва някаква кола.

Излязох на терасата.

Наистина към къщата се приближаваше кола, и то бързо. Чувах рева на мощния мотор и воя на гумите, докато колата вземаше завоите на алеята.

— Изчакай малко — казах му аз.

Вече се виждаха предните фарове сред дърветата. След миг колата обърна и спря на няколко ярда от буика.

Тръгнах по терасата и когато стигнах до стълбите, водещи към градината, от колата слезе момиче.

На оскъдната, неясна светлина на луната и на смесения блясък на габаритите на трите коли, успях да видя, че беше високо, слабо и без шапка.

— Лий… — тя замълча, вдигайки очи към мен. — Ти ли си, Лий?

— Оказва се, че мистър Дедрик не си е вкъщи — отвърнах аз и заслизах по стълбите, за да се приближа до нея.

Чух как дъхът й спря и тя леко се обърна, като че ли се канеше да побегне, но се овладя и ме погледна.

— Кой… Кой сте вие?

— Името ми е Вик Малой. Мистър Дедрик ми се обади преди около половин час. Помоли ме да дойда тук.

— О! — гласът й прозвуча изненадано и тревожно. — И казвате, че го няма?

— Така изглежда. Светлината, която виждате, е единствената. Той не е в стаята. Останалата част от къщата е тъмна.

Вече бях достатъчно близо, за да добия бегла представа за външността й. Беше тъмнокоса, млада, облечена в официална рокля. Останах с впечатление, че е красива.

— Но той би трябвало да е тук — заяви рязко тя.

— Мога ли да попитам коя сте вие?

За миг се поколеба, а после отвърна:

— Мери Джеръм, секретарката на мисис Дедрик.

— Страхувам се, че ще останете неприятно изненадана от това, което ще ви съобщя. Шофьорът на мистър Дедрик е вътре — махнах с ръка към осветения прозорец. — Мъртъв.

— Мъртъв?

Забелязах, че настръхна.

— Прострелян е в главата.

Наклони се напред и аз помислих, че ще припадне. Хванах я за ръката и й помогнах да се задържи на крака.

— Не бихте ли искали да седнете в колата за малко?

Тя се отскубна от мен.

— Не, всичко е наред. Значи е убит?

— Изглежда, да. Със сигурност не е самоубийство.

— А какво се е случило с Лий… мистър Дедрик?

— Не знам. Някой го е предупредил, че ще бъде отвлечен. Телефонира ми, за да ме повика. Дойдох и заварих шофьора мъртъв.

— Отвлечен? О! — пое си бързо въздух и се разтресе. — Той ви е казал това? Сигурен ли сте?

— Да, за Бога! Тъкмо се канехме да претърсим къщата. Тук сме само от две-три минути. Ще ни изчакате ли в колата си?

— О, не! И аз ще дойда с вас. Защо е трябвало да бъде отвлечен?

— Точно този въпрос му зададох и аз. Отговори ми, че е съпруг на Сирийна Маршланд.

Тя се промъкна покрай мен, изтича нагоре по стълбите и тръгна по терасата. Последвах я.

Кърман излезе и й препречи пътя към стаята.

— Не смятам, че е нужно да влизате тук — изрече кротко той.

— Виждали ли сте мистър Дедрик? — попита момичето, взирайки се в него.

Светлината от стаята падаше върху лицето й. Беше красива по някакъв странен, суров начин — с хубави очи и волеви устни и брадичка. Навярно беше около трийсетгодишна и според мен съвсем не приличаше на секретарка на богата жена. Дрехите й бяха скъпи. Върху падащата свободно вечерна рокля в цвят бордо носеше официално копринено наметало с увереността и грациозността на модел.

Кърман поклати глава.

— Моля ви, потърсете го. И двамата. В цялата къща. Кимнах на Кърман.

— Първо се обади в полицията, Джак.

Докато Кърман използваше телефона, тя отиде да види шофьора. Наблюдавах я. Цветът се отдръпна от лицето й, но когато се приближих до нея, тя се съвзе и се отдръпна.

— Излезте на терасата — казах аз. — Кърман ще потърси мистър Дедрик.

Докоснах ръката й, но тя потрепери леко и се отмести. После тръгна към терасата.

— Това е ужасно! — извика тя. — Мисля, че е по-добре да намерите мистър Дедрик, вместо да се въртите около мен. Защо се е обадил на вас? Познавате ли се?