Джеймс Чейз - Разбери сам

Изведнъж вратата рязко се отвори и Брандън, детективът и лейтенант Мифлин от отдел „Убийства“ влязоха в стаята.

Смушках Кърман и той отвори очи, когато Брандън се спря, за да ни огледа по начин, по който един велик херцог би изучил калните отпечатъци от стъпки по леглото си.

Брандън беше нисък и набит, с кръгло, дебело розово лице, тебеширенобяла коса и студени, нахално любопитни очи. Беше амбициозно ченге, без да е умен. Справяше се успешно, защото използваше мозъка на Мифлин и си приписваше заслугите. Беше капитан от десет години. Притежаваше кадилак и къща със седем спални. Жена му имаше палто от визон, а синът и дъщерята му учеха в университета. Начинът му на живот не отговаряше на заплатата му. Носеха се обичайните слухове, че е подкупен, но, доколкото знаех, никой не се беше опитал да го докаже. Известен беше с това, че подправя доказателствата и насърчава ченгетата си да бъдат груби и безскрупулни. Човек с голяма власт, опасен човек.

— Значи вие двамата вече сте се забъркали, а? — попита той със суровия си, дрезгав глас. — За първи път виждам подобна двойка мекерета.

Никой от нас не отговори. Ако продумаш на Брандън нещо не навреме, нищо чудно да се окажеш зад решетките.

Хвърли поглед на ченгето, което стоеше сковано като дървена статуя.

— Вън!

Ченгето излезе на пръсти и затвори вратата така, сякаш беше направена от черупки от яйца.

Мифлин ми намигна бавно и многозначително зад главата на Брандън.

Брандън седна, протегна късите си, дебели крака, бутна назад към темето тежката си, плитка шапка с обърната надолу периферия и затършува из джобовете си за неизменната пура.

— Хайде да го повторим отначало — заяви той. — Има едно-две неща, които бих искал да проверя. Говори, Малой. Разкажи ми го така, както си го предал на Макгро. Ще те спра, когато сметна за необходимо.

— Двамата с Кърман прекарвахме вечерта в дома ми — започнах оживено аз. — В десет и десет телефонът иззвъня и един мъж, който се представи като Лий Дедрик, ме помоли да дойда незабавно тук. Някакъв човек му се обадил и го предупредил, че през нощта ще се опитат да го отвлекат.

— Сигурен ли си, че е казал последното? — попита Брандън, разцепвайки целофанената опаковка на пурата с нокътя на палеца на добре поддържаните си ръце.

— Ами да.

— В тази къща не са регистрирани никакви входящи телефонни разговори. Как си го обясняваш?

— Може би са му се обадили в хотела.

— Нищо подобно. Проверихме.

— А той обаждал ли се е оттук на някой друг?

Брандън Въртеше пурата между дебелите си пръсти.

— Да. До един телефонен автомат. Защо?

Мифлин проговори с бавния си, плътен глас:

— Може би през деня са му казали да позвъни вечерта на този номер и тогава са го предупредили.

Брандън погледна през рамо, сякаш до момента не осъзнаваше, че Мифлин е в стаята. Макар че разчиташе на интелекта му, винаги се държеше така, като че ли мястото на Мифлин въобще не беше В полицията.

— Вероятно — отвърна той. — Или Малой лъже. — Погледна ме, показвайки малките си, равни зъби. — Така ли е?

— Не.

— Кажи ми защо Дедрик се е обадил на теб, а не на полицията.

Имах отговор на въпроса му, но си помислих, че няма да му се понрави, ето защо отвърнах:

— Не беше сигурен дали някой не му погажда номер. Навярно не е искал да изглежда като глупак.

— Добре, продължавай. Разкажи ми още — подкани ме Брандън, запалвайки пурата си. Изтъркаля я между тънките си устни и се втренчи в мен.

— Както говореше, изведнъж млъкна. Извиках, но той не ми отговори. Чувах го как диша, а после затвори.

— Точно тогава е трябвало да се обадиш в управлението на полицията — изръмжа Брандън. — Би следвало да се досетиш, че нещо не е наред.

— Помислих си, че може би е влязъл шофьорът му и Дедрик не иска той да чуе какво говори. Не съм чак толкова луд, че да замесвам човек като Дедрик с полицията без негово съгласие.

Брандън ме погледна навъсено и изтръска пепелта от пурата.

— Би означавало да си подпишеш смъртната присъда — каза той кисело. — Добре, продължавай. Пристигнахте тук и открихте Суки. Вярно ли е?

— Суки? Така ли се казва шофьорът?

— Според писмата, които бяха в джоба му, това е името му. Срещнахте ли някого по пътя си насам, някаква кола?

— Не. Веднага щом открихме тялото, накарах Кърман да се обади на вашите хора. Преди да успее да го направи, пристигна момичето.

Брандън дръпна месестия си нос.

— Да, а сега за нея. Как й беше името?

— Мери Джеръм.