Джеймс Чейз - Разбери сам

Чудех се защо не е изчакала до сутринта, но, изглежда, семейство Дедрик си падаха по часовете след работно време. Не се ядосах. Този неин навик ми допадна.

— Разбира се, мисис Дедрик. Идвам веднага. Трябва ли да попитам на пропуска за вас?

— Ще ви чакам в колата на паркинга. Черен кадилак. Ще се бавите ли много?

— Четвърт час.

— Добре, но повече няма да остана — в провлачения й говор се долавяха остри нотки.

— Тръгвам… — започнах аз, но жената затвори.

Влязох в банята, за да се погледна в огледалото, и реших, че изглеждам достатъчно спретнат, без излишна показност. Докато оправях вратовръзката си, се чудех какво искаше — навярно информация от първа ръка за отвличането. От снимките й и от гласа й беше ясно, че не би се задоволила със сведения, предадени й от друг човек.

Изкарах буика от гаража и се понесох по Росмор Авеню, заобикалящо игрището за голф, където двама маниаци се опитваха да играят на лунната светлина с помощта на фосфоресциращи топки. Завих наляво по Глендора Авеню и пристигнах пред внушителния вход на кънтри клуба четири минути по-рано.

Паркът блестеше от светлина и докато се движех по алеята, забелязах група полуголи мъже и жени, скупчени край плувния басейн, а съставът на Глин Бус свиреше под ярките лампи в украсената с цветя беседка.

Паркингът беше зад сградата. Промуших се и паркирах на мястото, което единствено, изглежда, беше останало свободно. Слязох, огледах дългите редици и реших, че е по-лесно да откриеш игла в купа сено, отколкото определен черен кадилак в колекцията от луксозни коли. Сигурно бяха над триста и навярно всяка трета от тях беше кадилак.

Вляво от мен проблясваха габарити. С надежда се отправих към тях. Те продължиха да се включват и изключват, докато се приближих достатъчно близо до лъскавата черна кола, която бях видял преди две нощи в Оушън Енд.

Стигнах до колата и погледнах към прозореца. Тя седеше зад волана и пушеше цигара. Силната лунна светлина падаше право върху лицето й и първото нещо, което забелязах, беше нанизът от диаманти, сияещи и искрящи като светулки на главата й. Лунната светлина й придаваше вид на изваяна от алабастър скулптура. Беше облечена в дреха без презрамки от златисто ламе и изглеждаше точно такава, каквато беше — на четвърто място сред най-богатите жени в света — от диамантите в косата й до студеното, надменно изражение на доста продълговатото й, но определено красиво лице.

Докато я гледах и си мислех, че има най-големите очи, които някога съм виждал, и че дългите копринени ресници вероятно са естествени, тя също ме изучаваше. През няколкото мълчаливи секунди, които последваха, двамата се преценявахме един друг.

— Пристигнах три-четири минути по-рано, мисис Дедрик — казах аз, — и все пак, изглежда, съм ви накарал да ме чакате. Моля да ме извините. Тук ли предпочитате да поговорим или някъде другаде?

— Къде другаде?

— Гледката край реката до игрището за голф не е лоша. Или поне мястото е тихо.

— Добре. Да идем там — тя се придвижи по седалката. — Може би ще карате вие.

Седнах зад волана, превъртях ключа и натиснах педала. Докато изкарвах с маневри колата от паркинга към алеята, й хвърлих бърз поглед. Беше извърнала глава в обратната посока — сдържана, потънала в мисли, с безизразно и спокойно като маска от слонова кост лице.

Минах през входа, завих надясно, продължих по ярко осветения булевард до моста, а после обърнах по пътя, водещ към реката. След няколко минути стигнахме до мястото, което имах предвид. Намалих скоростта, завъртях предната част на колата към блестящата, огряна от луната река и спрях. Освен долитащото от време на време крякане на жабите в тръстиката нагоре по реката и плисъка на вълните, не се чуваше никакъв друг звук, който да ни обезпокои.

— Искате ли да слезете? — попитах аз, нарушавайки мълчанието, надвиснало над нас откакто бяхме тръгнали от клуба.

Тя се сепна, сякаш мислите й бяха на мили разстояние оттук, хвърли угарката в реката и поклати глава.

— Не, можем да поговорим тук. Вие открихте Суки, нали?

— Да. Имате ли някакви новини за съпруга си?

— Обадиха се тази нощ. Увериха ме, че е добре и с нетърпение очаква да ме види отново — гласът й беше студен и равен, но в него се долавяше страх и тревога. — Настояват да им дадем парите по-следващата нощ и веднага щом ги получат, ще го освободят.

Не казах нищо. След дълга пауза тя се обърна и ме погледна вторачено.

— Някой трябва да занесе парите. Искам вие да го направите. Ще ви платя добре.