Джеймс Чейз - Разбери сам

Страхувах се, че ще изрече точно тези думи. Да се занимаваш с похитители понякога се оказва опасно. Твърде често пречукват посредника, предаващ откупа.

— Разбрахте ли се нещо?

Жената поклати глава.

— Това е само първата крачка. Парите трябва да бъдат в употребявани двайсетдоларови банкноти. Условието е да са разпределени в три пакета от непромокаема материя. В последната минута ще определят мястото, където би следвало да бъдат оставени. — Тя се обърна и ме погледна. — Не се страхувате от изпълнението на задачата, нали?

— Ще ви отговоря, когато чуя подробностите.

— Значи смятате, че би могло да бъде опасно?

— Да.

Отвори чантата си и извади табакера. Докато ми предлагаше цигара, ме попита с леко треперещ глас:

— Мислите ли, че ще го освободят?

Взех си цигара и почуках с нея разсеяно върху нокътя на палеца си, преди да отвърна:

— Вероятно да.

Запалих цигарата й. Няколко минути пушихме мълчаливо.

— Искам да ми кажете истината — изведнъж заяви тя. — Ще го освободят ли?

— Не знам. Зависи дали е видял лицата им. Ако не ги е видял, няма причини да не го освободят.

— А ако ги е видял?

— Ще постъпят както решат. Похитителите са също толкова безскрупулни, колкото и изнудвачите, мисис Дедрик. Отвличането се наказва със смърт. Едва ли ще рискуват.

— Готова съм да извърша или да платя всичко, за да си го върна обратно. Вината е моя. Ако не бяха парите ми, нямаше да го отвлекат. Той трябва да бъде освободен!

Нищо не можех да измисля или да кажа по въпроса. Лично аз имах чувството, че тя повече няма да го види, или ако все пак го видеше, едва ли щеше да бъде жив. При тази голяма сума, на която залагаха, най-вероятно вече го бяха ликвидирали. Повечето похитители предпочитаха да убият, вместо да върнат отвлечения. Така беше далеч по-безопасно за тях. В миналото прекалено много хора посочваха на полицията следи, което водеше до залавянето на извършителите на престъплението.

— Обадихте ли се в полицията, след като похитителите ви потърсиха?

— Не, нямам намерение да го правя. Мъжът ме предупреди, че следят всяка моя крачка. Ако се свържа с полицията, Лий ще бъде убит. Пък и полицията е напълно безпомощна. Досега не са свършили нищо.

— Имаме време да им устроим клопка. Парите биха могли да бъдат белязани така, че никой да не разбере. При това положение полицията би имала шанс да залови похитителите, след като съпругът ви е в безопасност.

— Не! — заяви категорично тя. — Обещах им да не прибягвам до никакви хитрини. Ако не удържа на думата си, Лий ще пострада, а аз никога няма да си го простя. Въобще не ме интересуват парите. Единственото нещо, което искам, е Лий.

— Кой ви се обади по телефона? Добихте ли някаква представа от гласа що за човек е той? Не говореше ли с акцент? Имаше ли нещо в гласа му, по което ще го познаете, ако някога го срещнете?

— Мисля, че беше сложил кърпа на слушалката, докато говореше. Гласът му беше силно приглушен. Нямаше акцент, само това мога да ви кажа.

— Груб ли беше?

— О, не. Всъщност беше ужасно любезен.

Взирах се замислено в реката. Навярно са убили Дедрик веднага щом са го извели от къщата. Не се бяха поколебали да застрелят шофьора му, не биха се поколебали да премахнат и мен, след като получат парите. Не желаех да се захвана с тази работа.

Жената беше достатъчно умна, за да се досети за разсъжденията ми.

— Ако не го свършите, нямам идея кого друг да помоля. Ще дойда с вас, ако се съгласите.

— В никакъв случай. Ако ще го правя, не искам никой друг да идва с мен.

— Дума да не става. Решила съм да видя със собствените си очи, че парите ще стигнат до тях. Ако не ме придружите, ще отида сама.

Обърнах се и я погледнах, изненадан от разпалеността, с която изрече последното. Две-три секунди се взирахме един в друг. От изражението на очите й беше ясно, че никой не е в състояние да я накара да се откаже.

— Щом смятате, че трябва да постъпите така, добре — отвърнах аз. — Ще дойда с вас.

Известно време жената не проговори.

— Искам да ви питам нещо — изрече рязко тя. — Каква беше онази жена, която се представи за моя секретарка?

— Имате предвид външността й?

— Да.

— Беше около трийсетгодишна, тъмнокоса, красива и добре облечена. Тогава си помислих, че въобще не прилича на секретарка.

— Много ли беше хубава?

— Бих казал да, а и беше жена с характер. Липсваше и глупавото изражение, типично за повечето красиви жени.

— Назовала е съпруга ми с малкото му име, нали?