Джеймс Чейз - Разбери сам

Имението е доста прочут туристически обект и се рекламира като дома на мечтите на всеки милионер. Състои се от сто акра терасирани градини и плувен басейн, едната половина на който е навън, а другата — под къщата. Самата сграда е в стил италиански барок, построена от бетон и коралов камък. Интериорът й е забележителен с великолепните си стенописи и други произведения на изкуството.

Когато подкарах буика с пълна скорост по дългия две мили частен път, водещ към имението — хубаво, широко шосе, обточено от двете страни с кралски палми, — Кърман заяви:

— Винаги ми се е искало да видя това място — той се наведе, взирайки се в кръговете светлина, които тичаха пред нас. — Заблуждавах се, че някой ден ще го наема за една седмица. Колко ще ми струва според теб?

— Заплатата ти за десет години.

— Да, може би си прав. Е, май че е по-добре да продължа да се заблуждавам. Жалко наистина. В подобна обстановка бих изпълнил всяко желание на червенокосата си мадама.

— Не те съветвам да проявяваш чак такава щедрост. Знаеш ли, тревожа се за този човек, Джак. Какво го накара да затвори телефона по средата на изречението?

— Нали са ти ясни тези боклуци. Толкова ги мързи, че дори дишането за тях е усилие.

— Мисля си, че някой влезе в стаята и той не искаше да бъде чут.

— Постоянно се опитваш да превърнеш всичко в мистерия. Обзалагам се, че му е станало досадно да приказва с теб и затова е прекъснал връзката. Те не са длъжни да се държат възпитано като нас.

Пред мен се изправиха широко отворените порти на имението. Не намалих скоростта. Профучахме покрай тях и полетяхме по широката алея за коли, от двете страни на която растяха огромни рододендронови храсти.

— Трябва ли да караш така, като че ли отиваме да гасим пожар? — тъжно попита Кърман.

— В гласа му се долавяше страх и подозирам, че е в опасност.

Пътят извиваше като дъга. Къщата сякаш връхлетя върху нас на светлината на фаровете. Кърман изстена уплашено, когато ударих спирачките. С остро изскърцване и буксуване на измъчените гуми успях да закова буика на няколко инча пред оградата на двора.

— Защо спря? — попита Кърман, бършейки потта от лицето си. — Защо не влезе направо в къщата? Знаеш, че не обичам да вървя пеша.

— Нервите ти са разклатени — отвърнах, и аз самият леко опулен. — Проблемът ти е в това, че пиеш много.

Слязох от колата и той ме последва.

Вляво от предния вход беше паркирана голяма, лъскава, подобна на тежковъоръжен боен кораб кола със запалени габарити.

Къщата беше тъмна, като се изключи светлината, струяща от отворения френски прозорец в най-отдалечения край на терасата.

— Ще позвъним ли или ще влезем направо? — попита Кърман, посочвайки осветения прозорец.

— Първо ще погледнем през него. Ако не се вижда никой, ще позвъним. Подръка ли ти е пистолетът?

— Да. Вземи го — каза щедро Кърман и ми го набута в ръката. — Разваля линията на костюма ми.

— Искаш да кажеш, че щом пистолетът е у мен, естествено ще трябва да вляза първи.

— Колко благ и великодушен си! Искрено се чудя защо ли работя за теб.

— Навярно заради парите. Пък и кой, освен теб, нарича това, което правиш, работа?

Вървяхме безшумно по терасата и си шепнехме. Когато наближихме осветения прозорец, му дадох знак да млъкне. Бутна ме леко, за да ми покаже, че трябва да продължа напред.

Подчиних се, а той ме наблюдаваше. Когато стигнах до отворения прозорец, надникнах в дългата стая, обзаведена в мексикански стил с дебели килими на пода, седла и юзди, окачени по стените, и големи, удобни канапета до прозорците и пред огромната празна камина.

На масата стоеше телефонът и недокосната чаша с уиски, навярно разредено със сода. Угарка от цигара беше паднала от стъкления пепелник и беше обгорила силно излъсканата повърхност на масата.

В стаята нямаше никой.

Кимнах на Кърман.

— Доста пищно — заяви той, надничайки зад рамото ми. — Представяш ли си да живееш в подобна къща. А сега как ще действаме?

Влязох в стаята. Угарката ме разтревожи, както и уискито, от което никой не беше пил.

Кърман ме последва бавно и заобиколи едно от канапетата пред камината, за да разгледа мексиканското седло, висящо на стената. Направи две крачки, а после се сепна и от рязкото спиране косата му падна върху очите.

— Господи!

Бързо минах покрай канапето.

Мъж в черна униформа на шофьор лежеше на гръб. Не трябваше да го докосвам, за да се убедя, че е мъртъв. В средата на челото му зееше алена дупка, а мексиканският килим, върху който беше паднал, изглеждаше пропит с кръв. Жълтеникавокафявите му ръце бяха вкочанени, а пръстите му приличаха на щипки. Дребното му кафяво лице беше изкривено в гримаса на ужас.