Джеймс Чейз - Разбери сам

— Вероятно ти — да, но за себе си съм дяволски сигурен, че няма да стане. А и какво ще правим с Пола?

Кърман отпи голяма глътка от чашата си, въздъхна и се пресегна да си вземе цигара.

— Тя си е твоя грижа. Момичето е истинска напаст. Мисли само за пари и за работа. Ако слушаш приказките й, излиза, че не си изкарвам заплатата.

— А не е ли така? — попитах, затваряйки очи. — Нима някой от нас заслужава парите, които получава? Както и да е, отпуската е изключена, Джак. Започваме да печелим слава и сме длъжни да запазим авторитета си. Ако затворим кантората, след седмица хората ще забравят, че въобще сме съществували. При подобна работа човек не може да спре.

Кърман изръмжа.

— Навярно си прав. Имам една червенокоса приятелка, която ми коства цяло състояние. Не знам какво й става. Смята, че съм изтъкан от пари. Но пък не е за изхвърляне. Готова е на всичко, а на мен това ми харесва у момичетата. Лошото при нея е…

Телефонът иззвъня.

Кърман повдигна глава и го погледна навъсено.

— Не отговаряй — посъветва ме той. — Може би е клиент.

— Съмнявам се, че някой ще ни търси по работа в десет и десет вечерта — отвърнах, повдигайки се от фотьойла. — Вероятно е бившата ми любов, която сеч опитва да ме хване за нещо.

— Тогава ме остави аз да се разбера с нея. Държа се страшно делово с жените по телефона.

Хвърлих една възглавница по него и вдигнах слушалката.

— Ало?

Мъжки глас попита:

— Мистър Малой ли е на телефона?

Глас, който би накарал всяка жена да настръхне. Глас, чието звучене извикваше в съзнанието представа за висок, силен мъж, навярно загорял и красив, който би се отбил на чаша чай следобед, докато съпругът е на работа, а не вечер, докато си е вкъщи.

Може би не бях справедлив с него, но такава картина си изградих във въображението от звучния му баритон.

— Да — отвърнах аз. — Кой се обажда?

— Името ми е Лий Дедрик. Опитах се да се свържа с вас в кантората ви. Там като че ли няма никой.

— Съжалявам. Затваряме в шест часа.

— При това убийствено късно — промърмори Кърман, удряйки с юмрук възглавницата под главата си. — Кажи му, че сме в леглото, защото сме получили круп.

Гласът произнесе остро:

— Но сигурно имате и нощно дежурство?

— В момента разговаряте с дежурния, мистър Дедрик.

— Аха. — Той замълча, а после продължи: — Бих искал да дойдете при мен веднага. Много е спешно.

Независимо от властния тон, внезапно ми се стори, че е изплашен. Гласът му трепереше по странен начин и сякаш се задъхваше.

— В състояние ли сте да ми обясните какво искате, мистър Дедрик? — попитах аз, без да обръщам внимание на неистовото жестикулиране на Кърман, който се мъчеше да ме накара да затворя телефона.

Последва кратка пауза. Чаках, заслушан в неравномерното, учестено дишане на мъжа.

— Преди няколко минути ми позвъни един човек и ме предупреди, че тази нощ ще се опитат да ме отвлекат. Може би е номер, но реших да взема предпазни мерки. Сам съм, като се изключи шофьорът ми. Той е филипинец и едва ли би ми помогнал, ако възникне критична ситуация.

Думите му ми се сториха налудничави.

— Имате ли представа защо някой би искал да ви отвлече?

Отново последва кратка пауза и аз чух учестеното дишане. Звукът беше зловещ и ме накара да усетя страха му съвсем ясно, сякаш го виждах изписан на лицето му.

— Съпруг съм на Сирийна Маршланд — каза той рязко. — Бих се радвал, ако не се бавите, задавайки ми безсмислени въпроси. Когато се видим, ще имаме достатъчно време, за да задоволя любопитството ви.

Не ми хареса тонът му, но чувствах, че е уплашен. Не ми се занимаваше с тази работа. Целия ден се бях блъскал и предпочитах да прекарам остатъка от вечерта, пийвайки си с Кърман, но така не се градеше успешна кариера. Пък и Сирийна Маршланд беше на четвърто място сред най-богатите жени в света.

— Къде се намирате, мистър Дедрик?

— Къщата се нарича Оушън Енд. Сигурно я знаете. Доста е изолирана и усамотена. Бих бил щастлив, ако дойдете бързо.

— Разбирам. Идвам след не повече от десет минути.

— Има частен път от Оушън Вю. Портите ще бъдат отворени. Всъщност аз току-що се преместих и… — изведнъж той млъкна.

Изчаках и тъй като не последва нищо, извиках:

— Ало? — Все още се чуваше бързото му, неравномерно дишане, но не ми отговори. — Ало? Мистър Дедрик?

Линията заглъхна. Настъпи дълга пауза, а после долетя леко изщракване и връзката беше прекъсната.

Оушън Енд е разположена сред дюните, на около три мили от моята къща. Беше построена в края на двайсетте години за някакъв милионер, който никога не беше живял там. Преди да стане негова собственост, той фалира и се застреля. Известно време остана празна, после я купи някакъв синдикат и направи луди пари от нея, давайки я под наем на хора, свикнали да живеят в лукс и чуждестранни аристократи, които се смятаха за прекалено видни личности, за да отсядат в хотел „Оркид“.