Джеймс Чейз - Разбери сам

— Макси? — Перели се изсмя. — Той ще спусне знамена от прозорците. Копнее да се отърве от нея, но се страхува от Барът. Отивам на среща с приятелката си. Можем да слезем заедно. Ще се погрижа да не те закача.

— Чудесно — отвърнах аз. — Би ми било крайно неприятно да ме окошарят за отвличане на момичето след всичко, което току-що преживях.

— Банята е ей там, ако желаеш да се пооправиш малко — каза той, посочвайки помещението. — Доста си раздърпан. Ще я наглеждам, докато се върнеш.

Влязох в банята и се постарах да отстраня повредите по себе си, доколкото ми беше възможно.

Дори след като се измих и забодох отпрания си ревер, изглеждах така, сякаш се бях борил с тигрица.

Излязох, сложих върху одеялото момичето, което беше в безсъзнание, и метнах вързопа на рамото си.

— Добре би било, ако се свести в колата.

— Няма да стане — заяви уверено Перели. — Когато ги зашеметя, дълго време не идват на себе си.

Никой не ни видя, докато я вкарахме в асансьора.

— Винаги ли носиш торбичка с пясък, когато отиваш на среща с приятелката си? — попитах аз, докато асансьорът се спускаше надолу между етажите.

Той се ухили.

— Никога не се движа без нея. Аз съм професионален картоиграч, а тя е най-доброто средство за post mortems 1 1 Post mortem (лат.) — аутопсия; тук: обсъждане на резултата след състезание. — Б.пр. . Доста често ми се случва да го правя.

— Е, вижда се, че знаеш как да я използваш.

— Няма нищо сложно. Тайната е в силния удар. Лекият само ги разярява.

Асансьорът спря тихо, излязохме от него и тръгнахме през фоайето.

Момичето стана от бюрото и ни погледна със зяпнала уста. Ръката й трескаво заопипва бюрото и пръстът й се заби в бутона на звънеца. Копоят с бомбето се материализира иззад колоната си като човече на пружина, което изскача от кутийката си. Погледна мен и момичето, провесено през рамото ми. После се чу ръмжене, зараждащо се някъде дълбоко в гърлото му, и човекът тръгна към мен.

— Спокойно, Макси — каза Перели. — Просто изхвърляме малко боклук. Не е нужно да се вълнуваш.

Кракът на Макси остана вдигнат във въздуха. Наведе се, за да се взре отблизо в момичето и веднага щом я позна, войнственото изражение изчезна от лицето му.

— О, тя ли е? Къде я водите?

— Какво те засяга, след като я изкарваме оттук? — попита Перели.

Макси обмисли въпроса.

— Мисля, че си прав. Барът не се ли възпротиви срещу заминаването й?

— Той спи в момента — отговорих аз. — Решихме, че е срамота да го събуждаме.

Макси огледа драскотините по лицето ми и тихо подсвирна.

— Да. Струва ми се, че вас двамата въобще не съм ви видял. — Обърна се към момичето зад бюрото: — Чу ли, Грейси? Не сме забелязали нищо.

Момичето кимна и отново се задълбочи в хумористичната страница на вестника. Макси ни махна да продължим към вратата.

— Внимавайте да не би навън да се навъртат ченгета.

Слязохме по огрените от слънцето стълби. Наоколо нямаше никакви ченгета.

Сложих момичето върху задната седалка на буика и затворих вратата.

— Е, благодаря ти още веднъж. Не би било преувеличено, ако кажа, че ми спаси живота — подадох на Перели визитната си картичка. — Не забравяй: по всяко време и навсякъде с радост ще изравня резултата.

Беше лесно да се изрече, но след три седмици драпах като маймуна със завързана на опашката тенекия, опитвайки се да изпълня обещанието си.

Джак Кърман, дълъг, слаб и издокаран се беше опънал в цял ръст на дивана ми — безупречна фигура в тъмнозелен спортен костюм от каша и кафяви обувки от шевро. На гърдите си крепеше чаша с уиски и пиянски тактуваше в унисон със суинга, долитащ от радиото.

Срещу него аз се бях отпуснал в един от ниските фотьойли и гледах през прозорците осветения от луната Пасифик, чудейки се дали да отида да поплувам или да си сипя поредното питие.

Дъщерята на Уингроув вече се беше превърнала в почти забравен спомен, а Перели — просто в някакво име, което бях запомнил. Бяха изминали десет дни, откакто върнах изпадналата в безсъзнание малка наркоманка в прегръдките на баща й, и що се отнасяше до мен, случаят беше приключен.

— Май че вече е време да изляза в отпуск — изведнъж заяви Кърман. — От тази безкрайна къртовска работа ще получа язва. Трябва да пуснем кепенците за няколко месеца и да отидем на Бермудските острови или в Хонолулу. Писна ми от местните таланти. Нужно ми е малко вдъхновение — полички от рамия вместо обикновени пижами, нещо, което ти дава сили. Какво ще кажеш, Вик? Хайде да го осъществим. Можем да си го позволим, нали?