Джеймс Чейз - Разбери сам

Мак изведнъж посочи с пръст и аз различих главата, очертана на хоризонта, преди човекът да коленичи зад храста. Гледаше към нас.

Мак доближи устни до ухото ми:

— Този е само за мен. Участвал съм в охранителен отряд. Точно по моята част е.

Кимнах и го видях как запълзя към поста, заобикаляйки го.

Мери се плъзна по пясъка и легна до мен. И тя беше забелязала главата на хоризонта. Чакахме. Не се случи нищо и аз започнах да се чудя какво е намислил Мак.

Изведнъж човекът се изправи леко и погледна към нас. Представляваше прекрасна мишена на фона на пясъка и на лунната светлина. После се задави и заби лице в земята.

Мак ни махна и отново изчезна зад дюната. Запълзях и дадох знак на Мери да ме последва.

— Нищо не разбра — прошепна Мак, когато се приближих до него. — Вече ми става забавно.

Стигнахме до ръба на кариерата и погледнахме надолу.

Блестящите фарове на двата камиона осветяваха сцена на трескава дейност. Част от мъжете товареха дървените сандъци в камионите, докато останалите се спускаха, залитайки, по стръмната пътека от тунела и носеха още сандъци. Единият от камионите беше готов, а другият — пълен до половината.

Изправен на входа на тунела, Барът ръкомахаше и крещеше на хората си да побързат.

Ръката на Мак се повдигна и мерникът на пистолета се закова върху гърдите на Барът, но аз сграбчих китката му.

— Не! Моето момиче сигурно е долу. Не е успяла да избяга. Ще отида да я потърся. Ако ме забележат, стреляй, като започнеш от Барът.

Той кимна и аз бавно се впуснах в опасното пътуване надолу към кариерата. От време на време под краката ми се посипваха камъни и аз се сгушвах зад храстите, затаявайки дъх. Но мъжете бяха прекалено заети с товаренето на сандъците в камиона, за да проявяват предпазливост.

Възползвайки се от тъмнината, стигнах до дъното на кариерата. Имаше възможност да се прикривам добре и аз напредвах бавно към камионите.

Вече чувах гласа на Барът, който ругаеше потните мъже, подканяйки ги. Продължих, докато най-после стигнах до пълния камион. Надникнах в кабината, така че никой да не може да ме види.

Пола беше вътре, с вързани ръце и крака и със запушена с кърпа уста. Обърна се и ме забеляза. Отворих вратата и скочих в кабината.

Изглеждаше бледа и малко изплашена, но веднага щом извадих кърпата от устата й, тя ми се усмихна.

— Радвам се да те видя — каза тя с дрезгав глас.

— И аз — отвърнах и прерязах въжето върху китките й. — Какво се случи с теб, Пола? Направо на тях ли налетя?

Тя кимна, разтривайки китките си, докато освобождавах глезените й.

— Барът мисли, че все още си в мината. Въобще не му минава през ума, че съм била там. Сметна, че се опитвам да вляза. Има намерение да ме вкара там, веднага щом приключат с товаренето.

— Нека си мисли каквото ще. Хайде, трябва да стигнем до ръба на кариерата. Горе ни чакат приятели.

Скрити зад камиона започнахме да отстъпваме тихо назад по начина, по който се бях приближил. Когато стигнахме до средата на пътеката, зад нас изведнъж долетя вик, който ни накара да замръзнем на местата си. Обърнахме се. Барът се взираше в тунела. Тримата мъже до камиона също бяха вперили погледи натам. Обезумелият, смразяващ вик се повтори. Внезапно Барът стреля в тунела, изкрещя и неистово побягна надолу по пътеката към камионите.

— Плъховете! — извиках аз и хванах Пола за ръката. — Качвай се колкото може по-бързо нагоре.

Мери и Мак откриха стрелба към кариерата, докато ние се катерехме по стръмния склон. Чувахме изстрелите и виковете, но не се обърнахме, нито спряхме, докато не се хвърлихме, останали без въздух, в храстите, надвиснали от ръба на кариерата.

Мак се стрелна към нас.

— Плъхове! — сочеше с пръст, а месестото му червено лице се беше удължило от ужас. — Виж ги! Тези хора долу нямат никакъв шанс.

Погледнах в кариерата. Гъмжеше от плъхове. Бяха заобиколили петимата мъже, които стреляха към тях. Барът размахваше ръце и крещеше ужасено. Три огромни звяра скочиха върху него и той изчезна под разлюляното море от гладки кафяви тела. Останалите мъже бяха повалени на земята от втурналите се надолу по пътеката откъм тунела плъхове, които пищяха и се бореха да се докопат до тях.

Хванах Пола.

— Хайде да се махаме оттук.

Хукнахме през пясъка към магистралата.

Тъкмо беше минало полунощ, когато Мери Джеръм, Франкън, Пола и аз влязохме в кабинета на Брандън. Почервенял и замислен, Мифлин вървеше най-отзад.