Джеймс Чейз - Разбери сам

Погледнах надолу към шубраците, които се спускаха стръмно към долината. Нищо не помръдваше. После забелязах някакъв мъж, клекнал зад една скала на около двайсет ярда от хижата. Стоях неподвижно и изследвах терена. Открих и останалите, разположени в полукръг пред хижата. Нито един от тях не беше изложен на риск. Всичките бяха защитени от скалите и храстите. Можех да застрелям двама, но другите трима щяха да ме повалят, ако Мак не ги изпревареше. Реших, че е по-безопасно и по-разумно да му кажа къде се крият, преди да се опитам да убия някой от тях.

Когато започнах да пълзя в обратната посока, един от мъжете вдигна очи и ме видя. Нададе вик и стреля. Куршумът прелетя покрай лицето ми. Стрелях бързо и той падна. После се завъртях и стрелях във втория от веригата. Той се изправи на крака. Отдръпнах се рязко. Под мен избухна стрелба и куршумите вдигнаха трески от мястото, където преди малко беше главата ми.

Приведен на две, се затичах към отвора. От другата страна на долината захвърчаха куршуми. Чух ги как жужат покрай мен и едва не паднах, спускайки се надолу по стълбата.

— Ранен ли си? — попита задъхано Мери.

— Не.

Без да спирам, хукнах към външната стая навреме, за да видя как Мак, изправен на отворената врата, мяташе светкавици също като генерал Къстър, когато е оказвал съпротива за последен път в живота си.

Приближих се до него. Той спря и се отдръпна зад рамката на вратата.

— Опердашихме ги, приятелче! — възкликна той. — И петимата. Какво ще кажеш да се втурнем към храстите, преди останалите да дотърчат.

Мери дойде при нас.

— Хайде — заявих аз. — Това е единственият ни шанс. Мак ще излезе първи, а после ти. Аз идвам след вас. Бягайте към храстите. Готова ли си?

Тя кимна.

— Тръгвайте!

Мак излетя през вратата към гъстия шубрак.

Лежахме в тъмнината на храстите на доста голямо разстояние от хижата и се взирахме в долината. По хълмовете нищо не помръдваше, нямаше стрелба, нито се чуваха гласове.

Мак потърка лицето си с ръка и сви рамене. Сега пустинята беше студена и вятърът, идващ от хълмовете, хапеше.

— Мълчат си — каза тихо той.

— Да. — Взех наполовина изпразненото шише с ром от него и го предложих на Мери. — Пийни си малко, преди този човек да го е пресушил.

Тя поклати глава.

— Добре съм.

Наклоних шишето и алкохолът опари гърлото ми. Това не беше моята представа за питие, но вършеше работа в студа.

— Мисля, че можем да продължим — заявих аз. — Няма смисъл да лежим тук, след като никой не идва насам.

— Смяташ ли, че са се върнали в мината? — попита Мери.

— Може би. Хайде да отидем да видим. Той сигурно е решил да вдигне цигарите, вместо да загуби още хора. Ако имаме късмет, ченгетата ще го пресрещнат.

— Стига да не е заловил момичето — обади се Мак и се изправи на крака.

— Да тръгваме.

Поведох ги, като вървях бързо, но се прикривах. Не исках да рискувам. Пътят се спускаше надолу. Пред нас храстите започнаха да се разреждат и хълмът постепенно се сливаше с долината. Оставаха ни още около петдесет ярда, за да стигнем до равната, открита част на пустинята.

Спряхме и огледахме терена. Лунната светлина се отразяваше в пясъка. На половин миля можеше да се забележи всяко движение.

— Ако все още са на хълма, ще ни застрелят в гръб — промърмори Мак. — Ще пробваме ли?

— Да. Двамата останете тук. Ако нищо не ми се случи, последвайте ме.

— Умираш да си създаваш неприятности — каза Мак и ме потупа по гърба.

Мери заяви със спокойния си, делови тон:

— Едва ли са горе. Мисля, че са отишли в мината.

Надявах се, че е права. Спуснах се по полегатия склон към пясъка. Хукнах, криволичейки с приведени рамене. Напредвах бързо. Нищо не се случи. Изминах неколкостотин ярда, спрях и се обърнах. Мак и Мери тичаха след мен. Изчаках ги да ме настигнат.

— В мината са. Раздалечете се и не спирайте. Залегнете, ако започнат да стрелят.

Побягнахме по неравния пясък към мината. От време на време почивахме, но аз непрекъснато ги пришпорвах. Притеснявах се за Пола. Чудех се дали е успяла да се измъкне. Тишината ме тревожеше. Ако Мифлин беше пристигнал, щяха да се чуват изстрели.

След малко полегатият ръб на кариерата се показа. Дадох им знак да спрат и да се приближат към мен.

— Оттук нататък ще изминем пътя пълзешком. Барът сигурно е сложил пост. Не бива да налетим на него. — Продължих, обръщайки се към Мери: — Ти ще бъдеш най-отзад. Остави всичко на нас с Мак.

Отново потеглихме, вече съвсем бавно, използвайки всяка възможност за прикритие, без да вдигаме шум.