Джеймс Чейз - Разбери сам

— Може ли по някакъв начин да се излезе оттук, освен през вратата? — попитах я шепнешком.

Тя поклати глава.

— Ами покривът?

— Има стълба, която води към него, но оттам няма как да се измъкнем.

— Сигурна ли си?

— Бихме могли да използваме въже, но ще е трудно.

— Мисля, че трябва да погледна — отвърнах аз. — Ще се намери ли въже?

— Има едно в кухнята.

Изведнъж Джо стреля отново.

— Погледнете — изрева той, — идват!

В долината се виждаха шест-седем бягащи фигури. Всички стреляхме веднага, щом успяхме да заредим. Две от фигурите паднаха. Останалите се оттеглиха назад зад прикритието на отсрещното възвишение.

— Дай въжето — казах на Мери. — И отключи капака. Може би ще ни се наложи да изчезнем бързо.

— Какво си шепнете вие двамата? — попита Джо подозрително.

— Подготвяме бягството — отвърнах. — През покрива.

— Имате огромни шансове — изсумтя той. — Ще ви застрелят като зайци, когато луната изгрее.

— Все пак може да ни се наложи. — Първите лъчи на луната се появяваха над върха на хълма. — Ето я.

След две-три минути долината се обля в бяла светлина.

— Е, най-накрая стана лошо за тях — заяви Мак, седнал върху подгънатите си крака. — Оттук е изключено да не ги улучим.

— Според теб какво са намислили? — попита притеснено Джо. — През последните няколко минути въобще не са се обаждали.

— Не е и нужно — казах аз. — Чакат луната да освети хижата и тогава ще се обадят. Ще ни виждат съвсем ясно през прозорците.

— Намерих въжето — извика от съседната стая Мери.

— Качвам се на покрива — отвърнах аз. — Погрижи се за тях.

— Ти по-добре се погрижи за себе си — отбеляза саркастично Джо. — Не очаквай, че ще ти изпратя цветя на погребението.

Влязох във вътрешната стая.

Мери държеше фенерче. Насочи лъча към късата стълба, стигаща до капака на покрива.

— По-добре да не се качваш — посъветва ме тя. — Сигурна съм, че ще те видят.

— Ей, вие двамата, прикривайте ме с огън — извиках към външната стая. — Качвам се на покрива.

— Надявам се да прекараш добре — отвърна Мак и се изхили.

Започнаха да стрелят към долината. Изчаках, ослушвайки се, но никой не отвърна на огъня.

— Чудя се какво са намислили — промърморих. — Е, хайде да видим как е горе.

Изкачих се по стълбата и много внимателно вдигнах капака. Отместих го встрани и огледах простиращия се пред мен равен покрив.

Лунната светлина падаше направо върху него и беше светло като през деня.

Над мен хълмът се издигаше стръмно и не предлагаше никакво прикритие, нито пък някаква възможност за катерене. Да се опиташ на силната светлина да издраскаш по него от покрива би било чисто самоубийство. Единственият шанс беше да се изчака, докато луната се извърти и тази част на склона попадне в сянка. Не знаех дали щяхме да имаме толкова време.

Спуснах се надолу по стълбата.

— Няма да стане. Въжето не би помогнало. Прекалено светло е. След един час може би ще успеем, но не и сега.

— След един час ще сме хвърлили топа — обади се весело Джо от другата стая.

— Какво ще кажеш да пийнем по едно кафе? — предложих на Мери. — Сигурно ще прекараме тук известно време. Докато го направиш, аз ще отида оттатък да погледам.

Върнах се във външната стая. Мак дъвчеше незапалена цигара и се взираше в долината. Джо седеше на ръба на един стол и надничаше зад рамката на прозореца.

— Не видя момиче в кариерата, нали? — попитах Мак.

— Не. Защо?

— Когато ме забелязахте, с мен беше едно момиче. Изпратих я да доведе ченгетата.

— Това няма да ни помогне. Стрелбата не се чува отвъд долината. Не знам защо, но е така. Ако не тръгнат да ни търсят, няма да разберат, че се води битка — каза Джо. — Пък и гордостта ми би била накърнена, ако трябва да ме спасява ченге.

— Аз пък мисля, че мога да пренебрегна гордостта си — отвърна Мак и се изхили. — Предпочитам да ме пипне ченге, отколкото да попадна в ръцете на Барът.

— Смяташ ли, че е безопасно да се пуши? — попита Джо.

— Седни на пода, ако на всяка цена трябва да запалиш, а аз ще те сменя.

— Ти си готин, приятелю. Радвам се, че не те застрелях.

— И аз.

Седна на пода и запали цигара.

— Тези отрепки не показват голяма инициатива, нали? — отбеляза Мак. — Може би са се чупили.

— Излез и ще разбереш — изсмя се Джо. — Бас държа, че мътят нещо.

И аз си мислех същото. Докато долината плуваше в светлина, беше разбираемо защо не се показваха. Но след като луната се извъртеше, навярно щяха да се размърдат.