Джеймс Чейз - Разбери сам

— Е, добре, приятелче — каза той изведнъж. — Паркирай се. Малко ще отдъхнем. Обърни се и седни.

Погледнах го.

Беше на около четири ярда от мен и се потеше като прасе. Изкачването в горещината не му понасяше.

Посочи ми една скала и избра друга за себе си. Седнах скован, доволен, че ще си почина.

— Припали, приятелче — продължи той и извади пакет „Лъки Страйк“. Взе си цигара и ми подхвърли пакета. — Как е там, в мината? — попита, палейки цигарата, и издиша дима през късия си, дебел нос.

— Не е място, което човек би избрал, за да прекара почивката си — отвърнах, след като запалих цигарата и му върнах пакета. — Пълно е с плъхове човекоядци.

Малките му очи се ококориха.

— Плъхове? Чувал съм, но не вярвах — примигна, гледайки цигарата си. — Докато беше там, видя ли някакви цигари с марихуана?

— Около два милиона. Не спрях, за да ги преброя, но това е само предположение. Сигурно са повече.

Ухили ми се, показвайки малките си счупени зъби.

— Уха! Толкова много? Казах й, че ги крие там, но тя не ми повярва. Как са опаковани?

— В сандъци. Коя е тя?

Той ме погледна навъсено.

— Аз задавам въпросите, приятелче, а ти отговаряш.

Изведнъж ми хрумна идея.

— Какво сте намислили? Да ограбите Барът?

— Позна, приятелче. Ще вземем цигарите с марихуана. Вече си имаме своя организация. — Той се изправи. — Е, хайде да тръгваме. Нагоре по хълма вдясно. Действай!

Продължихме по хълма. Вече беше прекалено тъмно и не виждах къде стъпвам. Джо обаче имаше очи на котка. Непрекъснато ме насочваше, предупреждаваше ме да се пазя от скалите и шубраците — виждаше толкова добре, сякаш се движехме през деня.

Изведнъж каза:

— Спри!

Спрях и зачаках.

Той изсвири пронизително. Миг по-късно на няколко ярда пред нас проблесна светлина и аз видях грижливо скрита зад преграда от дървета и храсти, умно замаскирана дървена хижа, вкопана в склона на хълма.

— Хубава е, нали? — попита Джо. — Построихме я сами. Забелязваш я, чак когато се изправиш пред нея, а дотогава вече ще сме те напълнили с олово като църковен покрив. Върви. Влизай направо.

Тръгнах. Вратата беше отворена и аз се озовах в голяма стая, обзаведена с груби мебели. Пред горящия огън с ръце зад гърба и с цигара в сочните си червени устни стоеше Мери Джеръм.

Една бяла нощна пеперуда изпържа около ветроупорния фенер, висящ от гредата в центъра на стаята, и хвърли огромна сянка върху пода. После рязко се отклони от светлината, прелетя доста безпомощно през стаята и докато минаваше покрай Джо, той се пресегна, перна я към пода и я смачка с крак.

Не му обръщах внимание какво прави. Гледах Мери Джеръм — последния човек, който очаквах да намеря в тази хижа.

Беше облечена в каубойска риза в червено и жълто и яркожълти панталони от рипсено кадифе, а тъмната й коса беше скрита под червена копринена кърпа. Лицето й изглеждаше по-бледо и по-изпито, откакто я бях видял предния път, но все още беше приятна за гледане.

— Здравей — казах аз, — може и да не ми повярваш, но те търсих навсякъде.

— По-тихо, приятелче! — изсъска Джо. — Никой не те е карал да държиш реч. Седни и млъкни.

Опря пистолета в гръбнака ми и ме бутна към едно кресло, обърнато към огъня.

Седнах.

— Къде го откри? — попита Мери Джеръм.

Джо й се ухили, очевидно страшно доволен от себе си.

— Беше в мината. Видяхме го да излиза от горния тунел. Хукна през пустинята, но го настигнахме.

— Сам ли беше?

— Да, разбира се.

— Защо тогава е тръгнал към пустинята?

Джо се намръщи и прокара пръсти през късата си, къдрава коса.

— Какво имаш предвид?

— Ако е искал да избяга, щеше да побегне към магистралата, нали? — попита търпеливо тя.

Лицето на Джо загуби оживеното си изражение. Обърна се и ми се озъби:

— Какви си ги забъркал, човече? Не беше ли сам?

— Не естествено. С мен беше едно момиче. Отиде за ченгетата.

Мери примирено повдигна рамене.

— За нищо не ставаш, Джо — изрече презрително тя. — Объркваш всичко, с което се захванеш.

— По дяволите! — изръмжа Джо и лицето му почервеня. — Откъде можех да знам?

— Както и да е. Но смятам, че трябва да направиш нещо.

— Да — нацупи се той и ме изгледа свирепо. — Хубава работа! Това означава, че трябва да се върна в онази проклета мина. Ще се погрижиш ли за него?

Мери кимна.

— Бъди спокоен. Побързай, Джо.

— Да ти оставя ли пистолета?

Мери Джеръм взе тежкото оръжие и го обхвана здраво.

— Тръгвай, Джо.