Джеймс Чейз - Разбери сам

Ударих го с дръжката на пистолета, хванах го и го запокитих над стената от сандъци.

Нямах време да видя дали е наранена. Качих сандъка, който беше донесла, и се върнах, за да взема още два.

Пола се беше изправила на крака и, олюлявайки се, продължи да ми помага.

Завършихме втория ред и стената стана висока два фута, но това не беше достатъчно. Входът към пещерата трябваше да бъде запушен изцяло, за да сме в безопасност, макар че безбройните тежки плъхове можеха да съборят преградата.

— Не спирай! — казах задъхано аз. — Трябва да направим преградата двойна.

Продължихме да работим. Влачехме сандъците, нареждахме ги и се връщахме да вземем други.

Шумът отвън беше ужасяващ и от време на време сандъците се олюляваха от натиска на борещите се тела.

— Още един влезе! — изпищя Пола, изпусна сандъка, отстъпи назад и хвана с ръце шията си.

Завъртях лъча на фенерчето, видях как нещо се стрелна към мен и вдигнах ръце. Животното захапа ръкава ми, като едва не улучи плътта, и увисна, дращейки с крака по ръката ми.

Пуснах фенерчето, посегнах към шията на плъха, не уцелих, затърсих с пръсти и почувствах как зъбите му се забиха в ръката ми. Когато ме захапа отново, се овладях и пречупих гръбнака му. Хвърлих го през дупката и вдигнах последния сандък, за да довърша изцяло преградата.

Пола вдигна фенерчето и се приближи към мен. Разгледахме стената от сандъци. Плъховете дращеха, но тя не помръдваше.

— Ако направим още един ред, сме спасени.

— Тече ти кръв.

— Няма значение. Хайде да изградим още един ред.

Носехме сандъците и ги трупахме. Едва стояхме на краката си, но издържахме някак си и направихме стената тройна. После двамата изтощено се свлякохме на пода. След няколко минути Пола се опита да седне.

— Дай ми носната си кърпа, за да ти оправя ръката.

Тя превърза раната и отново легна до мен.

— Ех, сега да имаше бутилка скоч! — промърморих аз и я прегърнах. — Не можеш да си изкривиш душата, че беше вълнуващо, нали?

— Предпочитам да не го бях изживяла — отвърна Пола с треперещ глас. — Никога не съм била толкова уплашена. Смяташ ли, че ще се махнат?

Съдейки по безумната врява отвън, си помислих, че ще останат със седмици.

— Не знам. Във всеки случай ще почакат малко. Но не се притеснявай, не могат да влязат тук.

— Но и ние не можем да излезем, Вик. Пък дори и да се махнат, не знаем как да се измъкнем от мината, а и фенерчето скоро ще се изтощи.

Докато Пола говореше, аз изследвах стените на пещерата. Най-накрая лъчът се спря върху останалите в средата на пещерата сандъци.

— Хайде да видим какво има в тях — казах аз, изправяйки се с мъка на схванатите си крака. — Можеш да полежиш, докато проверявам.

Издърпах един сандък. Капакът му беше закован. Ударих го в земята и той се отвори. Вътре, наредени един върху, друг лежаха грижливо опаковани пакети с цигари.

— Марихуана! — възкликнах аз. — Това сигурно е складът на Барът. Каква плячка! Сигурно са милиони.

Пола стана с усилие и се приближи.

— Едва ли ги е влачил през тунела — заявих развълнуван. — Трябва да потърсим. Изключено е да няма друг вход.

Стените бяха солидни, ето защо насочих вниманието си към пода. Пола откри хитро замаскирания люк. Стъпих на единия край, а другият се открехна достатъчно, за да мога да го хвана.

Двамата повдигнахме капака. В пещерата нахлу струя свеж въздух.

— Ето го — казах аз и насочих надолу фенерчето.

Грубо каменно стълбище водеше към някакъв коридор. Слязох първи. Когато стигнахме до последното стъпало, през отвора на тунела се процеждаше слънчевата светлина.

Тръгнахме по коридора и стигнахме до края му. Силната светлина ни ослепи за момент. Отдолу се виждаше пространство, покрито с ниски храсти и пясък. Изглежда, бяхме стигнали до дълбока кариера. Лъкатушеща пътека водеше от отвора на тунела надолу към кариерата.

Стоях на слънцето, а Пола беше зад гърба ми, когато чух вик в далечината.

Чак тогава забелязах два големи камиона, скрити отчасти от храстите, и пет-шест мъже, които се взираха в мен и ме сочеха. Направих крачка назад в тъмнината и ги чух как хукнаха към нас.

— Хората на Барът! — изкрещях и бутнах Пола В тунела. — Изключено е да са те видели. Ще изляза, за да тръгнат след мен. В момента, в който изчезнат, си плюй на петите. Ако можеш, вземи един от камионите им. Намери телефон и се обади на Мифлин. Бързо го докарай тук, чуваш ли?

В екстрени ситуации Пола никога не спореше. Стисна ме за ръката, кимна, за да покаже, че е разбрала, и аз отново излязох навън.